КОЙ КОГО ЗАТРИ В ТЕЖКАТА БИТКА ЗА ГРОБА НА ЛЕВСКИ   На 12 юли 2011 г. прочетох във вестник „Стандарт”, че „след като доказал къде са погребани костите на Левски – в софийската църква „Св. Петка Самарджийска”, Хайтов бил съсипан от непризнаването му.” Наложи се, изненадан от това твърдение на г-жа Елена Хайтова, да се запозная с цялото интервю. [http://www.blitz.bg/news/article/112863] Бях забравил, че още от незапомнени времена публицистът Николай Хайтов заемаше позата на потърпевш във всяка една ситуация, в която е взел участие [„Дневник”, кн. I, София, 1988; „Жертвата – това съм аз”, в. „Поглед” от 29. I. 1990 г., с. 14]. Защо неговите оплаквания, станали още приживе традиционни, да не бъдат продължени от родата му и в наши дни? „Хайтов си отиде огорчен и подигран” – ще простене във в. „Уикенд” от 11-17. IV. 2009, с. 22 вдовицата на писателя – г-жа Жени Божилова; „Николай Хайтов бе прецакан с „Козият рог” – ще се жалва синът му Александър [в. „Уикенд” от 21-27 май 2011 г., с. 76]. Съгласен съм, че Гладиаторът Хайтов не би оцелял, ако не раздаваше и той удари под кръста. Сблъсъците обаче с някои историци и археолози, както и с българската археология като цяло, не бяха необходими нито за писателската му кариера, нито за патриотичното възпитание на идните поколения. Писателят Хайтов положи особено старание, например, да облече в чудовищен образ ръководителя на археологическите разкопки в църквата „Св. Петка Самарджийска”. Чудно е обаче как не се намери поне един археолог, „пострадал” от проф. Стамен Михайлов, който да си отмъсти, като загърби колегиалните чувства и разтълкува разкрилата се комплексна обстановка в подолтарното пространство на църквата в подкрепа на Хайтовата теза за препогребването на Левски в нея. На критиката към книгата „Последните мигове...” в Средновековната секция той отговори пространно. Разтресен издъно от археолозите, които не го приеха за опонент с необходимата професионална подготовка, той реши, че в случая са надделели колегиалните чувства. „Не, уважаеми другари! Старанията на някои непременно да спасят „честта на пагона” наистина стават безогледни и е време да им се даде сериозен отпор.” [Сборник на БАН 1988: с. 168] – ще удари Хайтов с юмрук по масата.         Питам се, непременно ли трябва да бъде отхвърлена една защита от страна на здравомислещи специалисти в дадена област, когато техен събрат по призвание е обвинен не само неоснователно, но и с много жлъч и омерзение, за да не бъдат упрекнати в „конфликт на интереси”. Извинявайте за шаблона.              Нима „честта на пагона” не бе защитена по достоен начин от УС на СБП през 1990 г., когато Н. Хайтов бе поставен на прицел с отвореното писмо на 85-те интелектуалци? Нима неговите защитници не бяха именно из средите на писателите? [Хайтова 2009: с. 124-125]              Трудно Ви беше тогава, нали г-н Хайтов? Може би сте разбрали на собствен гръб, макар и късно, до какво състояние сте докарали един уважаван човек като проф. Михайлов, който не една и две години самоотвержено е бранил истината и научната си съвест от острия език на „полуфабрикати”, както се изразяваше проф. Теофил Иванов. И не се посвенихте да напишете в дневника си на 11 юни 1989 г., че той „по едно време се провикнал [пред служители на КДНК]: „Ще ме пратите и мене в гроба, както Джингов, ще полудея!” [Хайтов 2009: с. 74] „Решимостта на Н. Хайтов да отрича дори елементарни истини – негодува в една своя статия болният вече и изтерзан до краен предел ст. н. с. Георги Джингов (някогашният „надничар” по време на разкопките в църквата) – се илюстрира нагледно от нелепите му догадки, които ще предам буквално: „Що се отнася до уверенията на Джингов, че има снимка на счупените крайници на скелет № 95, ако подобна снимка се намери, това може да означава само едно, че [те – археолозите Джингов и Михайлов] са разполагали с резервни кости и са подменили счупената дясна бедрена кост на скелет № 95, след като тя е била фотографирана... Втората възможност е да са пробили дясната бедрена кост на скелета след неговото фотографиране на 31 май и да са го заснели в новото му състояние.” (Хайтов 1987: с. 154). По-ярко и нагло самопризнание за метода и помислите, с които се отстоява една идея-фикс, едва ли някой друг би могъл да предложи!” [Джингов 1987: с. 24]. Но вместо извинение за лавината от грешни постановки и обвинения, самообразовалият се любител-археолог и неговите последователи продължават да заливат с небивалици и изблици на параноя както противниковата страна в спора за гроба на Левски, така и широката публика. Заглавия като „ДС унищожи гроба на Левски” [в. „168 часа” от 6-12. V. 2011 г., с. 4-5] и текстовете под тях въобще не ни приближават до истината за няколкото скелета, открити под стените на църквата „Св. Петка Самарджийска”. Науката си е казала тежката дума. И така, от споменатото в началото интервю става ясно, че опонентите на Хайтов са виновни не само за загубените кости, но и за тъжната кончина на автора на „Диви разкази”. Ще попитам обаче, къде бяха синовете и дъщерята на писателя? Не можеше ли по-твърдо да се намеси и г-жа Жени Божилова, неговата уважавана съпруга. Наистина, сам Хайтов признава, че тя му била казала: „Абе, спри с този Левски, той ще ти изяде главата.” [„Последното интервю на легендарния писател”, в. „Шок” от 4-11. VII. 2002 г., с. 6-7 ] Нима нямахме лекари – психолози и психиатри, които да му помогнат да се отърси от тази мания по Гроба, по афери, заговори, забрани и преследвания или поне те да се тушират. В „Непубликуван дневник” той признава, че сънят бягал от очите му, че недоспалият писател не е пълноценен. Явно, имало е моменти, когато борбената му натура е преливала от щастие в случаите на лъжовно надмощие над противниковата страна. Да беше отделил няколко месеца, нека бъдат няколко седмици или дни, за да се запознае на място с някои археологически обекти и ежедневно изникващите там ситуации по време на разкопки, в повечето случаи по-сложни от тази, за която пропиля над 17 години от драгоценния си живот. Мисля, че както с непредпазливото нахлуване в дебрите на една наука, която си е въобразил, че познава, така и с грубото отношение към нейните законни представители, той си отряза пътя за отстъпление още през 1985-та. А когато усетиш, че си стигнал до ръба на пропаст, естествено е да се бориш на живот и смърт, дори с непозволени средства, за да не паднеш в нея. Натрупват се достатъчно доказателства, че Хайтов е бил вече смъртно уморен от безсмислената препирня кой и кога е погребан северно от олтарния камък в църквата „Св. Петка”. Намерих и неговото собствено определение за параноя: „Тази невинна наглед болест е характерна с това, че болният приема за чиста истина желанието, в което се е встрастил, и никакви доводи не могат да го разубедят и накарат да се съобрази с фактите.” [Хайтов 2009: с. 114-115] Твърди също, че параноиците живеят със съзнанието за непогрешимост. В Интернет пък попаднах на една дискусия, в която Sara JK подава зов за помощ на 08/09/2009, 20:33 с въпроса „как да се държи с човек, страдащ от параноя”, и само след 19 минути симпатягата Рошльо ѝ обяснява, че „Каквото и да опитваш, колкото и разумни и логични да са доводите, не вършат работа или я вършат за малко. Ако сега те разбере, след 15 минути вече ще е измислил сума ти контрааргументи, докато твоите са изчерпаеми. Лечение. Само това. Не виждам друга алтернатива в такъв случай.” Периодично Н. Хайтов проверяваше не са ли намерени допълнително снимки от разкопките. Лично аз двукратно съм го запознавал с фотодокументацията на обекта. Вторият път беше през януари 2001 г. Ако Александър Хайтов не греши, че страшната диагноза е поставена една година преди смъртта на баща му, то ще излезе, че именно съмненията дали гробът наистина е в църквата и сканирането на неизвестни нему снимки го съсипаха. Прилагам тук факсимиле от заявката му като доказателство, че той сам си търсеше белята. Знаех, че рано или късно ще прогледне, но не предполагах какъв срив ще изживее. А да откажа служебния ангажимент към него – нямах право.             Факсимиле от последната заявка
на Николай Хайтов за ползване на архивни фотоматериали от НАИМ.      


      След сканирането на архивни негативи от скелет № 95 ясно проличаха счупванията
на бедрените кости, затиснати
от апсидния зид на църквата.                            

"След сканирането на архивни негативи от скелет № 95 ясно проличаха счупванията
на бедрените кости, затиснати
от апсидния зид на църквата"

Костите щяха да бъдат счупени от зида, ако камъните за построяването му са редени непосредствено върху костите, а те са били лишени от възможността да потъват. Досега не съм чувал някой да строи непосредствено върху кости, а те пък да са поставени върху твърда повърхност, която да не им позволява да потъват, и да се счупят, е твърде невероятно. Тези строители трябва да са били доста луди, за да не махнат пречещите кости, и да си построят зида на здравата основа, от която са ги делили костите.

Хм...

гигантска идиотщина. Чунким Левски и потомците му щяха да спечелят нещо от изясняването на тази мистерия...

Човек тудно може да си представи ситуацията около долните крайници на ск. № 95 и причините за състоянието им. Ако беше лесно, може би спорът щеше да приключи още през 1985/6 година. Фотоархивът на АИМ (обект "Св. Петка Самарджийска") е бил преравян многократно далече преди да пламне спорът. Негативите бяха разбъркани, липсваха всички онези, съдържащи информация в едър план, т.е. настъплението на повярвалите в легендата е започнало почти непосредствено след края на разкопките. Аз поех фотодокументацията на този обект след набезите и на външни лица (с височайшето позволение на акад. Н. Тодоров). Досетих се, че ако липсват негативи, то поне ще са останали контактни копия от тях (1:1). Открих два важни факта. Първият е свързан с това, че скелетът, чийто череп колективът на Н. Хайтов се опита да докаже, че принадлежи на ск. № 79 в олтара, е открит извън църковната сграда. Това е ск. № 14-а. Вторият факт е по-важен. Три последователни кадъра представят южната дъга на олтарния зид преди той да бъде засипан с пръст на 13 юни 1956 г. Включват римската стена и апсидната над нея, както и нишата, в която долните крайници на скелет 95 са прекъсвали. Какво се вижда в тази ниша? Хоросанена преграда със стърчаща куха кост от нея. И на трите кадъра се наблюдава серия бели дупчици, т.е. проверявано е с метален шиш (намерих и негова снимка) естеството на материала, пресякъл подколенните кости на скелета. И около зейналата като дуло на картечница кост има също кръгова серия от дупчици. Сега да се опитаме да възпроизведем етапите на строителството. Дъговидният изкоп за основите на апсидната стена пресича, отсича и унищожава всичко, каквото се е изпречило по пътя му. Полагат в траншеята камъни, парчета стари тухли и обилно количество хоросан, което запечатва, зациментира краищата на останалите под земята (навътре в олтара) кости. Допълнително гробищният терен покрай зида се уплътнява с набиването на ивица дървени колове, които трошат и разместват бедрените кости.

Съгласен съм с Вас. Дали някой някога ще си направи труда да пресметне ужасяващият ефект от опита на Н. Хайтов да се покаже, че разбира от археология?! Нашето общество загуби милиони часове по сказки и телевизионни препирни. Колко комисии и хабилитирани умове си изхабиха времето! Но явно е, че не сме достатъчно зрели, щом и днес процъфтява телефонната измама и други подобни "идиотщини". Всеки може да ни излъже. Особено, ако притежава такъв талант. Обърнете внимание. Ботевият четник разказва на жена си за "героизма" на Гъската с думите, че може да потрябва за историята. А само няколко години преди това го интервюират за в. "Юнак", където споделя за страдалческите си години в изгнание, но не споменава нито дума за историята с "препогребването на Левски". Чудно, нали? После нещо друго... В. Левски предава своите коси на майка си с молба да бъдат опети и погребани, ако гробът му остане неизвестен. Защо не е изпълнено това негово желание? Защото, предполагам, тихо и скромно неговите кости са пренесени и положени под паметника му в София.

Тук, под № 6, имаше коментар от г-н marknatan, който си позволих да изтрия, тъй като поставените въпроси се нуждаеха от систематизиране. Преди отговора ми по същество ще отбележа, че несъгласието му с интерпретацията на други случаи в археологическата практика, дадена от БГархеолози, както той ги нарича, няма нищо общо със спора за гроба на Левски. По-нататък:
1. Защо не са запазени костите за ДНК-анализ, който да се сравни с косите на Левски? В изследователския процес се спазва известен ред. Находките се подлагат на различни анализи, ако оторизираният проучвател намери това за необходимо. В конкретния случай е установено и документирано (описателно, графично и с фотоизображения), че двата скелета, открити под олтара на църквата, са не само изпомачкани по време на нейния строеж, не само имат липси на масивни кости, но са налице и ред други белези, специфични за археологическата наука, които хронологически ги поставят векове преди появата на църквата. Въпреки тези сигурни констатации, че гробовете са по-древни от нея, ръководителят на разкопките моли писмено своя директор – акад. Кр. Миятев – да бъде изпратена полева комисия, тъй като богословът проф. Хр. Гяуров настоява, че е открит гробът на Левски. Двата скелета остават в гробните ями от 10 до 15 дни в очакване да бъдат видяни в оригиналната ситуация и от други специалисти. Тази е причината да не бъдат изпратени веднага в антропологическите лаборатории на БАН. Журналистите от в. „Труд”, пуснали съобщението какво евентуално се очаква от проучването на църквата, си замълчават. А от признанието на реставратора на Църковно-историческия музей Д. Ризов се разбира, че той прибира и отнася със себе си скелетите с инв. № 79 и 95 след вдигането им от терена.
Представете си, че през полето крачи геолог, съпроводен от носач на по-интересните образци. Навежда се човекът, вдига един камък и казва: „Я, метеорит!” Геологът го поглежда с половин око и отвръща: „Хвърли го. Обикновен камък...” Не щеш ли, носачът имал връзки и уредил да изправят геолога до стената. „Аз му казах, че намерих метеорит, но той ме накара да го хвърля... Виновен е! Камъкът беше цяло богатство...”
2. Случаят с липсващите негативи заслужава специално разследване. Двама-трима служители на музея, вече покойници, носят цялата морална отговорност за създалата се еуфория около разкопките в „Св. Петка Самарджийска”. Кой може да предположи, че те ще мишкуват във фотоархива и ще потурчат негативите в едър план на двата скелета? Щом кумирът на българския народ – писателят Н. Хайтов, съпроводен от художника М. Бенчев и гл. спец на БАН Р. Радева, секретарка на акад. Н. Тодоров – си е позволил да злоупотреби с оказаното му доверие да бъде пуснат във Фотоархива на АИМ, след което изпраща селектирани снимки в Института по криминалистика, защо да не очакваме непристойни действия срещу археолозите между 1956 и 1979 г. – период на подготовка за офанзива за „доказване” къде е гробът на Левски?
Никой за нищо не се оправдава, г-н marknatan, но когато една „победа” е постигната по нечестен път, сериозно трябва да се замислим какви са причините и да не ги премълчаваме, щом ги разберем.

Допълнение към вече казаното
„То ги няма [костите] ти плюваш Хайтов, че бил лаик археолог? Е тва е гьонсуратщина !” – пише в коментара си г-н marknatan. Допълвам, че ако писателят не беше лаик в областта на археологията, щеше да е наясно, че на анализ се подлагат онези находки, които се нуждаят от подобно изследване. Щом скелетът е доказано по-стар от църквата, намерен с колосални повреди под нейните зидове, заниманията с него са били напълно излишни. Един антропологически оглед за възраст и пол... и нищо повече не е могло да се направи. Расовият тип е бил неустановим, тъй като от лицевата част на черепа е била намерена само долната челюст със силно заострена брадичка, с липсващи зъби и зараснали алвеоли. Оставени близо две седмици в очакване на комисия, те са били окончателно повредени. Започналите разрушения от обезводняването на костите личат дори от сравняването на снимките, направени в два последователни дни. И още нещо. През 1956 г. не са били разработени нито С14, нито ДНК анализи. Но и да са влезли в археологическата практика, те пак нямаше да бъдат направени, след като подколенните кости са били пресечени от апсидния зид. Колкото до упреците към Н. Хайтов, че е действал прибързано и некоректно в спора, привличайки властимащите по онова време на своя страна, готов съм да докажа тези свои твърдения в съда. И понеже не само аз мисля така, ще представя тук едно МНЕНИЕ, прието от Секцията по средновековна археология и Научния съвет на АИМ с Протокол № 2 от 27.04.2001 г.
М Н Е Н И Е

на учените от Секцията за средновековна археология в Археологическия институт с музей при Българската академия на науките относно: Идентификацията на гроба на Васил Левски в олтара на църквата
„Света Петка Самарджийска”
(Прието с явно гласуване на редовно заседание на научното звено
при кворум на хабилитираните сътрудници)

През 80-те години писателят Николай Хайтов предизвика обществена дискусия по идентификацията на гроба на Васил Левски. В нея бяха въвлечени не само археолозите-разкопвачи на паметниците на историческото наследство на столицата, повечето от които вече не са между живите, но и цялата колегия изследователи на паметниците на българската средновековна култура. Професионалните мотиви на проучвателите на църквата „Света Петка Самарджийска” бяха обсъдени на заседание на Секцията за средновековна археология в присъствието на самия Николай Хайтов. В хода на дискусията стана ясно, че от гледна точка на съвременната археологическа наука писателят няма реални аргументи и доказателства за това, че Апостолът на свободата е препогребан в олтара на църквата „Света Петка Самарджийска”. Цялата колегия археолози-медиависти остана на мнение, според което въпросният гроб принадлежи на некропол, използван продължително време преди строежа на самата църква. Николай Хайтов пренесе спора в Президиума на БАН, където върху археолозите бе упражнен натиск от академик Николай Тодоров, тогава заместник-председател на академията. Самият писател, използувайки популярността си и своя авторитет пред партийните и държавни институции, се опита да формира обществено мнение в своя полза. На многобройни срещи, организирани от него, чрез медиите, бе направен опит да се окарикатури и обругае българската археологическа наука като цяло. Материалите от дискусията Николай Хайтов използува, за да наложи издаването на предварително манипулиран луксозен том като доказателство за своята правота. Въпреки това, нито един от неговите опоненти-учени не се съгласи да фалшифицира безспорните факти.
Сега Николай Хайтов се опитва да съживи вдигнатия преди близо петнадесет години скандал за признаване на измислената от него „теза”, във връзка с която е и поставената пред църквата „Света Петка Самарджийска” паметна плоча. Тя, обаче, е ненужна и обществено вредна, тъй като въвежда българите в недопустимо от морална гледна точка заблуждение за съвременна прочит на историята.

Ръководител на Секцията: (подпис)

ст. н. с. д-р Станислав Станилов

Безплатен портал за обяви. Ако предлагате или търсите стоки и услуги, това е вашият сайт за обяви, подреден удобно по секции. - http://www.proo-obyavi.bg/

Другарят Хайтов (интересно има ли диплома за лесовъд, ако няма, значи е със средно образование от Асеновградската гимназия) просто е бил за психиатрията не толкова заради параноята си, а заради ре;изивизма си с кражбите на ръкописите на стотици хора, за две от тях се намеси Живков и книгите си излязоха с имената на авторките си - "Забравените от небето" от Екатерина Томова и "Левски" на Яна Язова. Цалата дандания около т.нар. гроб на Левски е безсмислена, защото няма нито едно научно доказателство за препогребване там.

Поздравявам ви не за недоказаните обвинения срещу Хайтов, а за това, че се подписахте РОДОЛЮБЕЦ. Какви ли не ни нарече той - от отродители до предатели, тъй като още през 1986 г. моите колеги археолози доказаха за сетен път, че гробовете в олтара са отпреди построяването на църквата. По-късно се намериха още снимки и вече доказателствата са непоклатими, както и да бъдат разглеждани. Мисля, че тъкмо истинските родолюбци не бива да се примиряват с тази гавра - да се поднасят цветя на един измислен гроб. Това е фалшиво преклонение пред паметта на Апостола. И чудовищно нахалство да се поставиш над историко-археологическия елит на нацията. Гробът на Левски трябва да се търси, та дори да е безуспешно. Бих препоръчал фондацията на името на Хайтов да посъбере пари и осигури възможността да се проучи паметникът на Левски чрез археологически сондаж от източната му страна. Само така ще може да измие петното, което си лепна с поставянето на черната надгробна плоча до олтарната стена на църквата "Св. Петка Самарджийска".