Писателят Николай Хайтов знаеше, че гробът на Левски не е в църквата „Св. Петка Самарджийска"   В началото на юни 2011 г. чрез пресата и в Интернет бе разпространена невероятната новина, че в края на месец май Столичният общински съвет е взел решение да бъде сложена паметна плоча пред църквата „Св. Петка Самарджийска”, която да напомня, че гробът на Васил Левски бил в нея. Всеки от нас би възприел тази стъпка като пореден акт за увековечаване паметта на Апостола, ако мълвата за препогребването му в олтара ѝ не бе проверена и отхвърлена още по време на археологическите разкопки през май-юни 1956 година. Намирам, поне за момента, напълно излишно да коментираме мотивите на писателя Николай Хайтов и титаничните усилия от негова страна да докаже една от многото версии за съдбата на Левски след обесването му. По-важно е да се опитаме да спасим истината, преди и тя да бъде екзекутирана. На стотиците страници, изписани и публикувани в многохилядни тиражи от даровития писател, противопоставям следните обобщени факти и съображения: а) Костите на откритите в очертанията на олтара 2-3 скелета и един „самотен” череп са изпомачкани почти до неузнаваемост – нещо, което е могло да стане единствено по време на църковния строеж. б) В Дневника на разкопките са отбелязани над 40 други „огнища” от човешки кости, няколко иззидани с тухли гробове, а между църквата и строящата се сграда на тогавашния ЦУМ е разкрита и документирана старохристиянска гробница. [Сборник 1988: с. 73] Данните, че църквата е била построена върху терена на изоставено гробище, са очевидни. в) Оцелялата част от скелета, която се подава изпод апсидния зид навътре в олтара, нарочена да представлява тленните останки на Дякона, е измерена от арх. Сава Бобчев още на 1 юни 1956 г. Тя е с дължина 80 см – от темето до лонната кост на таза. Според едно старо правило в изкуството ръстът на погребания индивид трябва да е бил приблизително 2 х 80 = 160 см, вместо грешно изчисляваните по снимка 172 см. г) За да проследят долните крайници, археолозите задълбават в периферията на зида, но стигат до непреодолимо препятствие, вероятно от много здрав хоросан. През 1972 г. това вдълбаване е снимано случайно от арх. Стефан Бояджиев (Обр. 1). Върху преградата личат серия тъмни дупчици. Николай Хайтов ги тълкува като следи от изгнила рогозка, послужила за погребален покров. В действителност те представляват белези от безуспешни опити да се проникне по-навътре в зида. Тъмният им цвят може да се обясни с факта, че след приключването на разкопките олтарът е бил отново запълнен с пръст. И тук идва сюблимният момент!  
         Обр. 1. Най-горната серия от тъмни дупчици е направена през 1956 г. Личат и други, по-късни опити (след 1969 г.) да се разбере естеството на материала, преградил измисления от Н. Хайтов тунел за долните крайници на Левски.  
  Ако бъдат открити архивни снимки, в които попада дъното на вдълбаването непосредствено преди засипването на олтара, и се окаже, че серията дупчици е свежа, незацапана с пръст, ще следва, че навремето археолозите наистина не са могли да продължат да копаят и търсят подколенните кости, а заключението им за заварен от строежа скелет би трябвало да се признае окончателно (и безропотно!) от техните опоненти. д) През януари 2001 г. трябваше за втори път да поема служебен ангажимент към Николай Хайтов – да го запозная отново с всички архивни фотоматериали от разкопките през 1956 г. в църквата „Св. Петка Самарджийска”. Той си набеляза няколко негатива и контактни копия, отнесохме ги в Първо цифрово фото и там заедно дочакахме тяхното сканиране и добросъвестно обработване с някоя от тогавашните версии на „Фотошоп” (Обр. 2). Всеки от нас получи по едно CD с резултатите и се разделихме. Уви, завинаги... След година и половина излезе неговата голямоформатна книга „Гробът на Васил Левски”. Направи ми впечатление, че в нея той коментира едно от сканираните контактни копия, обаче не само силно орязано, [Хайтов 2002: с. 127, фиг. 19-Б] но и обърнато на 180°. Същият коментар се повтори и в книгата „Кой и защо унищожи гроба на Васил Левски” [с. 170], отпечатана през 2004 г. след физическата кончина на писателя.  



                Обр. 2. Авторът (инж. Петър Вълев) и писателят (акад. Николай Хайтов) в Първо цифрово фото (януари 2001 година).  
 
  Признавам, едва тогава разгледах внимателно какво толкова го е смутило от съдържанието на снимката. На нея бе заснета античната стена под южната дъга на апсидния зид. В левия ѝ край се виждаше въпросната серия от току-що направени дупчици, искрящи с белотата си. От дъното на вдълбаването стърчеше фрагмент от горния край на тибията (голямата подколенна кост) или от долния край на дясна бедрена кост. Около зейналия като дуло голям костен фрагмент допълнително се белееха дупчици, което показваше, че той е залят с хоросан при строителството на основите и запечатан в тях (Обр. 3). 

                    
  Обр. 3. Два детайла от последните няколко снимки, направени в олтара на църквата „Св. Петка Смарджийска” преди сондажните изкопи да бъдат зарити.  
 
  Първи Александър и Здравец Хайтови биха могли да издирят тази снимка в бащиния си архив. е) Със своето опияняващо слово Николай Хайтов бе велик хипнотизатор. Той е публикувал в редица свои книги снимката с дупки от колове покрай бедрените кости на знаменития скелет, запушени с вестник, [сн. № 2 в изданието от 1987 г.; сн. № 2 и 2-а от 1989 г.; сн. № 3 от 1997 г.; фиг. 10 и 10-А от 2002 и 2004 г.], уверен, че никой няма да забележи нанесените повреди. И винаги смело е твърдял, че бедрените кости са цели-целинички, докъдето се виждат [Хайтов 1997: с. 214]: „На тези снимки – ще повтаря той многократно – се вижда с пределна яснота, че бедрените кости на скелет № 95 са напълно запазени и няма по тях никакви следи на пробиване, счупване или разместване.” Всъщност, вгледаме ли се по-внимателно в техните изображения, виждат се и счупванията, и разместванията на костите при набиването на дървените колове за укрепването на слабия гробищен терен преди да започне иззиждането на църквата.   На общинските съветници пожелавам не само крепко здраве, но и да се преборят с проблемите на столицата. А колкото до спорния въпрос, къде е гробът на Левски и трябва ли да се поставя плоча на църковния стобор – нека с него се занимават институциите, в компетенцията на които той попада – Министерство на културата и Археологически институт с музей при БАН (неговата Секция за средновековна археология). Разбира се, съвсем скоро ще коментирам тяхното прословуто Решение 314 от миналата година.  

г-н Даскалов, от прочетените няколко публикации тук разбирам, че вие не подкрепяте тезата на Хайтов за гроба на Левски. Това, което не разбрах е каква е Вашата теза? Ако Хайтов не е бил прав или е допуснал грешки и неточности как обяснявате противоречивите твърдения и публикации на Стамен Михайлов? И как е възможно скелетът, независимо дали е на Левски или не да изчезне? Аз лично смятам, че в твърденията на Хайтов има доза истина и не споделям мнението, че те са художествено създадени. След всяко твърдение в книгата си за гроба на Левски той се позовава на документи, спомени на очевидци и т.н. Не смятам, че тълкуването на един документ по начин, различен от Вашето схващане е художествена измислица.
Благодаря за вниманието.

Непотребните вещи в един дом слагаме на тавана или мазето. В археологията има важни находки и масов материал. Още по време на разкопките през пролетта на 1956-а е доказано, че има над 40 "гнезда" от човешки костни останки в очертанията на изследваната църква. На най-голяма дълбочина са оцелели три полуразрушени скелета: обявеният от един неспециалист (богослов) скелет 95 за тленни останки на Левски с отрязани подколенни кости от апсидния зид, скелет 79 без череп и скелет под тежащата близо тон основа на Светия престол (трапезата). Ние работим и правим заключения въз основа на разкриващите се археологически ситуации и находки, т.е. не се влияем от легенди или самонадеяни твърдения на лаици. Въпросният скелет, макар и жестоко пострадал (Бил е на педя-две под работната площадка на строежа.), вероятно е щял да отиде в антропологическата лаборатория на БАН (Хайтов е издирил склада.), ако служителят на Духовната академия Димитър Ризов не е отнесъл пакета с тези кости на своите шефове. Това е негово самопризнание, документирано по време на снимки на филм за Апостола. Аз нямам лични врагове, а научни опоненти. След като лично съм открил архивни негативи, от които се вижда, че долните крайници на скелет 95 са изпочупени, а там, където са прерязани, стърчат зациментирани в зида фрагменти от големи тръбни кости, не може да защитавам преднамерената позиция на писателя, колкото и убедително да си я защитава. Той е голям писател, никой не отрича това му качество или талант, но в археологията е просто едно джудже.
Поздрави от мен. Ако сте по-търпелива, ше откриете снимките, за които споменах по-горе, в някой от моите постинги. Ако не успеете, пишете ми на лични съобщения, за да се опитам да ви помогна.
Една изповед. Почти цялата ми рода е от Карлово и Калофер. Не може, с цената на нищо не бих застанал в позиция, която да петни паметта на колоси като Левски и Ботев, особено, когато имам абсолютните доказателств, които могат да бъдат разбрани дори от гимназисти.