Блогът на PVDaskalov :: Диалози (2)

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

19.10.2012 11:24 - Диалози (2)

Автор: pvdaskalov Категория: История

Прочетен: 1589 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 20.10.2012 19:30

ЕДИН НЕПРОВЕДЕН РАЗГОВОР С НИКОЛАЙ ХАЙТОВ П. Вълев: Г-н Хайтов, на няколко пъти по време на дискусиите e изказвано мнение, че би трябвало родолюбивите българи, препогребали Левски, да са оставили някакъв знак при трупа му – да се знае чии са костите, щом няма надгробен паметник. Могли са да пожертват някой стар църковен кръст, бакърен свещник или кандило, една пробита сребърна монета поне... Н. Хайтов: Аз съм го написал вече. В олтара на коя друга църква сте видели каменни кръстове, вместени между останалите плочи на пода? И то точно три – над трите гроба: 95 на Левски, „Самотния череп” на Бенковски и 79 на „Обезглавения” поборник от Владая. П. Вълев: Г-н Хайтов, каменният под е поставен много години след Освобождението, ако съдим по откритите монети под него – не по-рано от 1925-та. Имаме и снимки. В олтара се виждат не 3, а цели 5 кръста. И не са били там, където ги посочвате. Арх. Бобчев е стигнал при номерацията им дори до римската цифра шест. С издялания кръст на апсидния зид отвън, горе, вдясно, северно от пукнатината, стават цели 7 християнски знака. Наскоро намерих у проф. Михайлов допълнителни данни: „В настилката на олтара, употребени вторично, имаше пет-шест каменни кръста, които Гяуров се опита да свърже с откритите гробове в това пространство.” [Михайлов 1980: с. 36] Н. Хайтов: Моята теза е уязвима, ако бяха по-малко от 3 кръста. Я чакай, би ли повторил! Наистина ли има кръст на апсидния зид отвън? Как не съм го забелязал досега! Е, драги, нали търсеше специален знак... Ето! За този неоспорим факт, че с един общ кръст отвън са отбелязани необичайните, криминални дори погребения вътре (Звучи още по-убедително, нали?), мога да напиша цяла глава, обширна и интригуваща. На времето, по същия начин – в разговор, Джингов се изтърва и ми каза за публикацията във вестник „Труд” (бяхме в Каварна), издаде се също в някакво интервю (май в Стара Загора), че е намерил автентичния Бележник от разкопките през 1956 г. – прототип на Дневника. За мен винаги са добре дошли такива сензационни сведения. П. Вълев: Чакайте... На място ще видите, че вертикалният жлеб на кръста е леко наклонен. Ако вземем една снимка на външния апсиден зид, изрежем фугата и долепим двете му части, сякаш не е имало хлътване, пропадане (на професионален език деформация на съоръжението), причина за което е не само слабият терен на това място, но и наличието на по-стар, заварен зид под едната половина на апсидата, издяланият кръст (Бог знае кога и от кого е издълбан!) ще се изправи. Това потъване, естествено, е станало постепенно. Със загниването на коловете теренът под северената половина на апсидния зид е поддал на слягане – процес, който е започнал още през 15-ти век. Н. Хайтов: Абе, младежо, поспрѝ! Поеми си дъх. Какво е това безкрайно обяснение. Прав беше Бучински, лека му пръст, като го посъветвах да пише на едно място, че ти много разсъждаваш. После, не употребявай думи като „по-стар” и „заварен”. Имам алергия към тях. П. Вълев: Г-н Хайтов, съжалявам, че Ви казах за кръста на църковния зид отвън. Обясних Ви, че процесът на слягане е започнал още през 15-ти век. Затова камъкът с кръста и въобще цялата северна половина на апсидния зид (откъм ЦУМ) е наклонена. Н. Хайтов: Като му дойде времето, ще ти отговоря най-подробно. Не се съмнявай. В момента се досещам, че София е била бомбардирана многократно през 43-та и 44-та. Сигурно има архивни снимки в Музея за София. Навярно тогава Ларгото е било осеяно с ями като кашкавал „Ементал”. Ще проуча и дали Чирпанското земетресение през 28-а е било усетено в столицата. Преди него София е била здраво разклатена от земетресението през 1917-та – две години преди моето раждане. Къде правят революция – къде се тресе земята! Това са все явления, които са могли да доведат до кандилване на камъка с кръста на една страна, не мислиш ли? П. Вълев: Г-н Хайтов, Вие отново дърпате чергата към себе си. В книгата си от 1997-ма, някъде към нейния край, коментирате силното земетресение от 1818-та. Доколкото зная, през 19-ти век е имало още едно – през 1858 година. Нима естествените процеси на улягане на църковните основи още след изграждането ѝ и тези две сериозни земетресения, предшестващи Вашата 1873-та, не са фактор? Вие от всеки довод гледате да се измъкнете (И най-интересното е, че успявате!). Кажете ми тогава, все се каня да Ви питам, защо се отказахте от интерпретацията на двете находки (бих ги нарекъл чудновати) – значката при скелет 14-а (погребания под дюшемето на някогашното женско отделение, долепено до южната стена на църквата) и оловния пръстен в наоса с гравирана буква Л и кръстче-знаменце над нея. Нещо като монограм. Н. Хайтов: Не бързай! Не си спомням причините, но щом питаш – ще ти отговоря. Не сега. Ще помисля. Има време. Официално никой от археолозите не е отправил към мен такова питане. Тези находки може да са подхвърлени от някой зевзек... Моите хора бяха много честни и почтени. Тях ги изключвам. Ще намеря обяснение. За тия дупчици в „погребалната ниша”, например, които според теб са от шило, измислих отговора няколко години след твоята статия в „Археология”. Нарекох ги „броеница”, образувана от изгнилите стръкчета на рогозката, използвана за погребален покров. Хубава идея, нали? Да не мислиш, че ми беше много лесно да се сетя и издиря в кондиката на църквето, че са купувани рогозки – да не мръзнат краката на миряните! П. Вълев: От дискусиите в БАН през февруари 86-та се уверих, че предпочитате да задавате въпроси и с тях да усложнявате нещата до невъзможност да се води нормален дебат. Вие, като писател, си позволихте лукса фриволно да тълкувате фактите. Да се върнем към началото. Защо не се опитахте да си представите как се е родил споменът за препогребването? Н. Хайтов: Нормални дебати... Искаш да кажеш – разисквания. Вместо фриволни, да беше употребил лекомислени. Тъй де. Да те разбере целият свят... Аз не се сърдя на критиките. Даже ми доставят удоволствие. Но наложи ли се – не си поплювам. Настървявам се като боксьор. Забелязал си, нали?.... Добре, слушам те. Как е било според теб? П. Вълев: Е, могат да се измислят няколко варианта. Например, след Освобождението са правили ремонт в църквата и, да речем, решили са да проверят между другото има ли ковчеже със свети мощи в олтара, под основата на Светия престол.. Археолозите Джингов и Михайлов на времето също са търсили; доказва се със снимки. Попадат майсторите на кости от скелет 95, на черепа, който е разположен най-високо, и спират. Не се знае каква мисъл ги е осенила, но видяното ги е занимавало до последния им ден. Горе-долу като случая с Бучински и Бобчев. И този, който е разказал какво има в олтара, до основите на олтарния камък, не се е описал като участник в откопаването и препогребването на Левски, а е изказал едно предположение кой, кога и как го е направил. С други думи, изкарал е другиго за герой, уж за добро. Предположение, прерастнало в паметта на слушателите като изповед, като нещо, което наистина се е случило. Най-после, могли са да прочетат името на поп Такия в църковната книга, който е бил на служба там, казвате, през паметната 73-та. Н. Хайтов: И така да е... Аз вече си имам версия и връщане назад няма. П. Вълев: Добре, но не мислете, че Вашите представи за положението на скелет 95 съвпадат с тези на покойния архитект Бобчев. Н. Хайтов: Да беше говорил с него... А сега, извинявай. Трябва да се видя с моя приятел Богдан Кръстев. Виж какъв дълъг списък с въпроси му приготвих. Искал да ме разпитва завалията...

Нагоре