Когато прозата е безсилна

Тези дни се сетих, че пазя в паметта си няколко поетични реда, отколе съчинени преди да заспя. Може би... Не! Сигурен съм, че всеки един от нас носи в съзнанието си поне по някое и друго непокълнало зрънце. При мен натрапчиви бяха следните редове:
                                    Една топола е забола връх в небето звездочело...

И още:
                                    Гръм ли гръмне на небето, дъжд ли ливне из ведро...
И дотук. Тополата, зная, от години вече я няма. А беше до най-близкия геран на село, до дядовата къща. Отсечена е. Остана обаче в спомените ми като висока стълба към небето...
И селската река не приижда така, както едно време, носейки мучащи биволи и купи сено. Но остана в паметта ми да бучи страховито след всяка лятна буря, където и да съм. Опитах - и дано съм успял - да предам с думи онова, което виждам, затворя ли очи.

 

                                                                   ЛЯТНА БУРЯ

                                                               (поетичен спомен)

                                   Гръм ли гръмне на небето, дъжд ли ливне из ведро,

                                   шурват вади към дерето, влачат камък и дърво.

                                   Ей я иде и стената от вода и мътна кал.                                 

                                   Пътьом грабва и стадата, с тътен дави ги без жал.                

                                   Купите сено насмита, сякаш кораби след бой.               

                                   Нито моли, нито пита, знае само своя вой.                

                                   Тичат хора пощурели, виждат своя труд затрит.              

                                   Затова ли са орали, сели на полето с гръб превит? 

                                                                                * * *                                 

                                   Бурята, тъй както бе дошла, мигом вятърът отнесе,

                                    а над грейналата ширина птича песен се понесе.

             

много е хубаво,лее се досущ като истински поток!
Имаш дар слово и умееш да рисуваш картини в рими!
Сякаш и аз усетих и почувствах тази величественост и страховитост на бурята!

Поздрави,приятелю,и бъди все така поетично излиятелен!:)

Този спомен е един от най-силните моменти, преживяни през детството ми. Сега, точно сега си спомних, че на високия източен бряг на реката, където беше и мегдана, имаше редица от хора, предимно баби, дядовци, деца. Бях дотичал тук по ризка и зъзнех, в един момент усетих, че някой ми намята топличка жилетчица. Обърнах се - моята миличка баба Иванка. Почина в Калофер на 93. Понякога Господ е справедлив.
Благодаря, Хлорис, за вниманието и за това, че си припомних много ценен детайл. А да знаеш какви хора' се виеха на мегдана. Имаше и червени захарни петлета - 100 пъти по-големи от червения палец, който няма начин да не кацне, дори докато ти отговарям.
П и е р

и тази буря !
Тони

Бурята идва и си отива. Какво ще затрие или отнесе с поражения, зависи до голяма степен от нас самите. Всичко, каквото създаваме, трябва да бъде здраво, уютно и красиво и да си подавами жилетчици, а не да си ги отнемаме.
Благодаря, Тони.

За първи път няма да изпълня дадено обещание - да продължа постингите до края на латиницата като буквени допълнения на * 703 *. Атмосферата тук не е за мен. На тези, които остават, пожелавам здраве и сполука!
П и е р
ПС Зная, че зложелателите ще се усмихнат и ще си кажат зад ехидна усмивка: "Кому му пука?"
цитирай