ЗА ЧЕСТТА НА ПАГОНА            Преди много години писателят Николай Хайтов обвини историко-археологическия елит на нацията в преднамерено колегиална защита на публикуваното през 1961 г становище на проф. Стамен Михайлов, с което бе отхвърлена възможността версията за препогребването на Васил Левски в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска” да има реално покритие. И противопостави на професионалните изследователи различни „специалисти”, които погазиха честта на собствените си гилдии. И тъй като те не бяха един и двама, ще разгледаме техния „принос” за възтържествуване на лансираната от писателя идея, че гробът на Апостола е бил в олтара на споменатата църква, според появата им в спора.          Годината е 1956-а. Започват археологически разкопки в църквата. Резултатите от тях се следят и от проф. Христо Гяуров, който е участвал в съставена през 1937 г. комисия със задача да бъде намерен гробът на Васил Левски. Уважаваният професор пристига на обекта след откриването на двата скелета в олтара, обявява, че единият от тях е на Апостола и тъй като не е в състояние да разбере археологическите наблюдения и доводи на археолога Стамен Михайлов, в следващите дни провежда анкета сред стари софиянци за доказване на своето твърдение. Така проф. Христо Гяуров става първият, който, макар да не е археолог, заема твърдата позиция, че е намерен търсения от десетилетия гроб. В своята единствена публикация в сп. "Духовна култура” (1959) той не привежда нито един факт, разкрит по време на разкопките, а се опира най-вече на спорните данни от анкетата си. Естествено, писателят Хайтов се позовава на авторитета на Гяуров, но и не на неговите професионални качества, които са от съвършено друго естество.          Днес поведението на проф. Гяуров се тълкува от изследователите като разбираемо желание църквата „Св. Петка Самарджийска” да бъде спасена от разрушаване при оформянето на столичния център. Вероятно искрено е повярвал и на семейната легенда за препогребването на Апостола в нея, макар тя да е в два взаимно изключващи се варианта. Неговото заблуждение обаче се възприема като чиста истина от трима технически сътрудници на Археологическия музей, които оставят трайни следи за своето пристрастие още по време на разкопките. Това са арх. Сава Бобчев, скулпторът Димитър Бучински и фотографът Петър Хлебаров. В какво се е изразило тяхното отношение към провежданите сондажни проучвания на църквата и резултатите от тях?          Младши научният сътрудник архитект Сава Бобчев е отговарял за техническата поддръжка на обекта: организиране на разкопките, набавяне на необходимите материали за обграждането им, водене на дневник и изработване на чертежи. След около 10 дни Дневникът на разкопките се поема от стажант-археолога Георги Джингов. Арх. Бобчев продължава да отговаря само за техническата документаци, от която, освен публикуваните илюстрации, са останали и някои чернови. Тук няма да се занимаваме с противоречивата информация в тях, която послужи като изходна база на писателя Николай Хайтов в спора му с археолозите-проучватели. Ще припомня още, че старият архитект сам никога не е използвал тези чернови като доказателствен материал, тъй като отлично е знаел, че те не отразяват действителното положение на скелет № 95 по отношение на апсидния зид и основата на олтарния камък, а така също върху тях е нанасял реконструкции, които са хипотетични и опорочават автентичния им вид.          На скулптора Димитър Бучински е била възложена отговорната задача да свали онези късни пластове боя от стените, които са скривали оригиналните стенописи.От разказаното от самия него, как е дебнел от стълбата горе кой какво работи и как се е намесвал при почистването на скелетни и други находки, как е помагал на Бобчев и Джингов в измерванията, може да се направи заключението, че неговата работа не е вървяла, както трябва. Наложило се е да идват и други художници да помагат.          След толкова години може да се даде и бегла оценка за работата на фотографа Петър Хлебаров. Този уважаван ветеран на Археологическия музей има редица пропуски, както в теренната си дейност на обект „Св. Петка Самарджийска”, така и във Фотоателието. Не може да не е разбрал, че откритият северно от олтарния камък скелет е представлявал голям интерес и за археолозите, и за външните наблюдатели, но повечето от половината снимки, които е направил, са с много лош фокус, не са заснети детайлно: черепът, лявата раменна кост, жалките остатъци от гръдния кош, изкривеният гръбначен стълб, счупените и разместени бедрени кости. Край снимания обект не е поставян метър за най-обща представа на размерите. Дори фотолабораторната обработка е определена от художника Михаил Бенчев в екипа на писателя Хайтов като некачествена. За мен ще остане необясним фактът, че П. Хлебаров е снимал портрета на Ботевия четник Илия Лазаров, донесен му на обекта, а въобще не се е заинтересувал да снима рисунката на скелет № 95, направена от щатната художничка Вера Недкова, нито на терена, нито по-късно в музея. След като по онова време размножителната техника се е ограничавала във фоторепродуциране, ще остане необяснимо защо въпросната рисунка не е била снимана. Към плачевното състояние на фотодокументацията на обект „Св. Петка Самарджийска” трябва да се прибавят и множеството липси, скъсани негативи, несъответствие между техния брой и контактните им копия. Наистина, изминали са 25-30 години между разкопките и началото на спора, но това не е достатъчно извинение. В подобни случаи се търси отговорност от шефа на Фотоателието, а такъв е бил именно Петър Хлебаров. Ако не е на фокус или изчезне снимка на някой експонат от музея, бедата е поправима – ще бъде сниман отново, – но когата това се случи по време на разкопки, т.е. археологическите ситуации се загубят невъзвратимо поради естеството на самия изследователски процес, а във фотодокументацията има пропуски, връщане назад е невъзможно. В нашия случай, слава Богу, фатална немарливост няма, но са създадени предпоставки заключенията на археолозите да бъдат сравнително трудно потвърдени с наличната графична и фотодокументация.          Първата журналистическа изява, която разпали тлеещия огън около резултатите от разкопките в църквата „Св. Петка Самарджийска”, проведени през 1956 година, бе статията "По дирите на една хипотеза. Къде е гробът на Левски" от същия архитект Сава Бобчев и Едуард Балтаджиян, поместена в сп. „София”, 1979, кн. 11, с. 31-34. В нея невероятните твърдения на Бобчев се компенсират от пламенното слово на журналиста Балтаджиян, който петни името на собствената гилдия, заставайки зад недоказаните твърдения на своя съавтор. В самото заглавие на статията проличава неувереността на авторите, че дирите, които налучкват, не са нищо повече от една хипотеза. Тази статия обаче става едно от основните доказателства в ръцете на Хайтов, както и статията на проф. Хр. Гяуров от Духовната академия, че Апостола на свободата е бил препогребан в споменатата софийска църква. Едно-единствено твърдение в нея, оставено без никакъв коментар и старателно избягвано от техните последователи, е достатъчно да отхвърли веднъж завинаги възможността издигнатата хипотезата да се превърне в исторически факт. А то е: „Ходилата бяха поставени между три тънки къси пилоти, без да бъдат повредени нито едните, нито другите.” [Бобчев, Балтаджиян 1979: с. 33]. На това зашеметяващо съобщение, според което дървените колове са минали покрай долните крайници на скелета, без да има конфликтна ситуация между тях, се противопоставят Николай Хайтов и д-р Спас Спасов–Разбойников с твърдението, че дупките от колове били под бедрените кости. То дори е онагледено със скица и публикувано между графичните и снимкови материали на техните опоненти [Сборник 1988: с. 431]. Разминаващите се по смисъл твърдения се опровергават напълно от архивния снимков материал.          От плеядата журналисти и телевизионери най-отчетливо след Ед. Балтаджиян се откроява Георги Тахов. На него принадлежат ред „прозрения”, възприети 1:1 от неговия приятел и колега Николай Хайтов. Кои са те?          ● Откритият натрошен череп под т.нар. „стъпало” между основата на Светия престол и голямата олтарна ниша бил препогребаният череп на Бенковски;          ● Скелетът с инв. № 79, открит под олтарната преграда, бил на обезглавения Гьоре овчарина от Владая;          ● Самата църква „Св. Петка Самарджийска” била превърната между 1868 и 1876 година в тайно революционно гробище (криминално по характер според Н. Хайтов);          Към това персонифициране на откритите дълбоко под основите на църквата скелети, принадлежали на стар, може би византийски некропол, съществувал на това място далече във времето преди нейното построяване, единият от синовете на Н. Хайтов търси и гроба на Димитър Общи. Вероятно има предвид скелета, изваден на части изпод т.нар. „мергел-блок”, служил за основа на олтарната маса (трапеза), тъй като друг скелет, освен този в очертания на олтара, не е намиран. Така Александър Н. Хайтов защити честта и на гилдията на българските скулптори.          Когато споменавам „специалистите”, защитили „достойно” честта на своите професии, налага се да прибавя още мякои „експерти”: д-р Спас Спасов-Разбойников – медик, но и момче за всичко в екипа на Хайтов, неколцина геодезисти, воглаве с проф. Георги Колев (Имената на останалите могат да бъдат намерени в „научните” трудови на акад. Н. Хайтов.), двама архитекти – Камен Горанов (Варна) и Никола Мушанов (НИПК – София), ръководител на обект „Св. Петка Самарджийска” след 1969 година, и трима криминалисти от НИИКК при МВР (София).          ● Доктор Сп. Разбойников и Н. Хайтов, разколебани от устните доводи на археолозите по време на дискусията в БАН (февруари 1986) и архивната фотодокументация, изоставят временно твърденията, че скелет № 95 е принадлежал на Васил Левски, се опитват да докажат, че е възможно скелет № 79, разкрит без череп, да е негов. За целта показват снимка на друг скелет (№ 14-а), приличащ на пръв поглед на № 79, който е намерен със запазен череп. И за повече тежест на твърдението си, въпреки протестите и приведените доказателства от страна на археолозите, че това са костни останки от различни гробове, изпращат по една снимка от двата скелета до НИИКК, а Н. Хайтов дори отива там лично, за да им обясни колко си приличат;          ● Пак по инициатива на Н. Хайтов деканът на Геодезическия факултет във ВИСИ (дн. УАСГ) проф. Георги Колев сформира екип със задача да даде експертна оценка на скиците на арх. Сава Бобчев. За целта извършват инструментални проверки от вътрешността на църквата до античния зид извън нея, минаващ под апсидната стена. При тази проверка те не вземат под внимание факта, че античният зид, до който мерят, е бил изринат от булдозерите по време на строителството на подлеза пред ЦУМ. Всъщност те мерят до една бутафорна стена, но това не им пречи да направят заключение, че старият архитект е работил и чертал с точност до един милиметър.          ● Архитект Никола Мушанов полага своя подпис под Доклада на комисията, назначена от МС и БАН, във връзка „с въпроса за гроба и за съдбата на костните останки на Апостола на свободата”. Основното заключение в този доклад гласи, че „Няма доказателства за погребение на Васил Левски в църквата „Св. Петка Самарджийска”. Поради това неоснователно е да се поставя надпис или някакъв друг знак, че там е бил погребан Левски”.  Годината е 1983, а месецът – юли. След няколко години обаче, когато се завихря „възродителният процес” и необходимостта да се отклони вниманието на българската общественост от него е крещяща, арх. Н. Мушанов е прикоткан от именития писател и прави всичко възможно да му угоди. Ето какво пише Н. Хайтов в своя „Непубликуван дневник”: „А вечерта в неделя дойде у дома археолога (?) Н. Мушанов, който ми донесе целия си архив за гроба...” [Хайтов 1997: с. 189] Макар да насочвам вниманието си към тази „преданост” на архитекта, тя всъщност би била без значение, ако той беше предоставил архивния снимков материал, съхраняван в НИПК, и на археолозите, както те са предоставили своите архиви – филми и Дневник на разкопките – на Хайтов.          ● Върхът на айсберга е съдействието, което оказват криминалистите на НИИКК при МВР (София). Предани до саможертва на Хайтовата обречена кауза, заключават в своя Протокол № 68/86 г., че скелети №№ 14-а (вън от църквата) и 79 (вътре в църквата) принадлежат на един и същи индивид, а академик Николай Тодоров, по онова време зам.-председател на БАН, а след няколко години и Председател на Велико народно събрание, заключава, че може да е на Левски. За експертите-криминалисти и поръчителите на „изследването” е без значение, че между двата скелета лежи дебел църковен зид...          ● Когато Тодор Живков попитал Николай Хайтов в началото на 1986 година: „Кой ще председателства обсъждането на гроба?”, писателят отговорил, „че с това е натоварен зам. председателят на БАН Николай Тодоров”.          „Е, щом е тъй, той ще се оправи! – махна Живков с ръка...” - пише Николай Хайтов в книгата си „През сито и решето”, представляваща Т. 4, 2011: с. 303 от неговите съчинения в седемнайсет тома. И наистина, акад Н. Тодоров „се оправи”, като помогна да се отвори една дълго незарастваща рана върху тялото на българската археология...          Така че значителна част от политиците преди и след Т. Живков защитиха честта на своя началнически пагон, безцеремонно отнемайки правото на професионалните изследователи и поставяйки надгробна плоча през 2012 г. в подлеза пред бившия ЦУМ с изписани върху нея грешни имена и събития при АБСОЛЮТНА липса на научни доказателства, че има нещо вярно в семейната легенда за препогребването на Апостола на свободата в църквата „Св. Петка Самарджийска”.          Историческата истина трябва да се защитава от псевдородолюбиви посегателства, защото не е изключено именно заради такова своеволие да се пропусне откриването на истинския гроб при бъдещи строителни дейности около паметника в София на националния ни герой. 
            Заглавието на постинга ми, разбира се, не бива да се тълкува, че заради наш Илия трябва да намразим Свети Илия, както приблизително гласи народната поговорка.

Да, фактите трябва да са изчистени, систематизирани и хронологично подредени, за да има ефект от тях. В противен случай всеки може да се направи на специалист и за отпочне едно здраво лутане от типа "тука има - тука - нема". За добрия постинг поздравления.

Благодаря не за поздравленията, а за това, че подкрепяте подхода да не си играем със сериозните неща на "тука има - тука нема". Това би трябвало да се осъзнава от всеки разумен човек, но понякога съзнанието ни се влияе от авторитетите, особено когато те са сладкодумно убедителни като Н. Х. "Фактите трябва да са изчистени, систематизирани и хронологично подредени", казвате. Така е. Бих добавил и добросъвестно представени...Без това предварително условие не може да се направи нито крачка напред в правилната посока. А коя посока е правилна? Тази, която е резултат на безпристрастно, компетентно боравене с фактите. Всичко трябва да е избистрено като изворна вода, за да бъде разбрано. Не помня къде прочетох, че един питагореец наставлявал своите ученици с думите: "Геометричните доказателства трябва да са толкова ясни, че ако изкочите радостни на улицата след като сте ги открили и ги обясните на първия срещнат, той да ги разбере."

Нещото, което не ми харесва в случая е, чефактите се свеждат до купчина кости и отделни тълкувания. За времето си може и така да е работено, но тези днешни историци няма ли да кажат ясно правен ли е и какъв анализ на тези кости. Изследвани ли са по въглеводородния метод за датировка, някакво ДНК анализиране правено ли е и ако не - защо. До кога тези хора /историци и политици/ ще продължават да се вживяват в ролята на месии от преди 1000 години, за които обикновените хора са не друго, а стадо и то от овци. Днес тези овци освен да блеят могат и да мислят, че и да поназнайват нещо тук и там. До кога ще се червиме за таквиз "изтъкнати" ОВНИ, които освен рога да демонстрират няма друго какво. В случая става дума за национален герой, какъвто малко народи в Европа имат. Толкова ли няма кой да осигури средства и да извърши /без особен шум/, ако не у нас - то в чужбина някои от нужните изследвания. После да поумуват и ако с наличните умове не става, да поканят външни специалисти и да решат кое е да и кое не. Та в края на краищата ние /простолюдието/ да разберем веднъж за винаги каква е истината в случая - за нашия национален герой.

Има ли нещо по-важно от фактите? А те се свеждат до това, че мълвата за препогребването на националния ни герой, битувала в едно-единствено семейство и то в два различни, взаимно изключващи се варианта, не се потвърждава при сондажните проучвания на църквата "Св. Петка Самарджийска". Към 1956 г. радиовъглеродният метод (С14) и ДНК анализите не са съществували. Но дори да ги е имало и да са били внедрени в археологическата практика, те нямаше да бъдат приложени по простата причина, че са били налице очевидни доказателства за това, че скелетите в олтара на църквата са заварени по време на нейния строеж, т.е. тя е била построена върху стар некропол. Нейният олтарен зид е прерязал подколенните кости на оня скелет, който едно некомпетентно лице (богословът проф. Хр. Гяуров), непознаващо методите на археологическата теренна практика, е посочило за тленни останки на В. Левски. В постинга по-горе последователно изброявам повярвалите на легендата, а не на научните наблюдения. Броени минути преди да напиша тези редове се запознах с Вашия постинг, предоставящ интересния научно-популярен филм, в който се подхвърля на съмнение Дарвиновото учение. Направих неангажиращ коментар, тъй като не съм специалист в тази област, но имаше какво да кажа. В случая с резултатите от разкопките от 1956 г. обаче съм запознат изоснови. Заниманията ми датират от 1988 г. и смея да кажа, че изследванията ми, които скоро ще бъдат публикувани изцяло, поставят точка на този непочтен спор, петнящ паметта на Апостола. Името му можеше въобще да не се споменава, докато спорът се водеше интензивно, но народният любимец Н.Х. разчиташе именно на това, да дрънка на родолюбивата струна на нас, българите, за да му повярваме. И май успя чрез синовете си, които поставиха надгробна плоча с невярна информация на исторически неоправдано място... Е, ще постои още малко там като паметник не на тази чиста душа, каквато е бил и ще пребъде в съзнанието ни Апостола, а като паметник на агресивното им невежество.

Ще бъде повече от интересно да се запозная с изследванията ви.

Ето какво пише проф. Д. Овчаров в първата, историческата част на книгата, за която споменах по-горе:
"Учените недоумяваха преди всичко за проявената некомпетентност, при това налагана усърдно. В едно свое интервю акад. Христо Христов изрази своето учудване, че „... хора, които не са специалисти, които нямат необходимата общотеоретическа, методологическа и методическа подготовка, заемат позата на специалисти по проблемите на историята и специално на нашата история и се отнасят с неуважение към тези, които имат като професия това и прилагат принципите и методите на историческото изследване”. Този извод известният наш учен направи именно по повод на грубото вмешателство на Хайтов в работата на археолозите. Много общо с неговите думи има примерът, който даде акад. Димитър Косев по време на обсъждането на Хайтовата книга в Секцията по средновековна археология в Археологическия институт на БАН. Той разказа, че със своя близък приятел и университетски колега проф. Александър Бурмов имали обичай често да разговарят за характера на научно-изследователския процес. Веднъж единият от тях попитал другия защо пенсионираните адвокати, офицери и други чиновници веднага се захващат с писането на исторически трактати, а не се впускат в химически или физически изследвания. Другият отговорил, че това е, защото при химическите и физическите опити има опасност да хвръкнат във въздуха, докато в историята нямало такава опасност. Но накрая и двамата се съгласили, че и при историческото изследване, извършено некомпетентно, рано или късно избухва взрив в общественото съзнание. Това важи и за научните гастроли на Хайтов, при които винаги се предизвикваха истински взривове".
Уверявам Ви, че в книгата, съставена от три части (Исторически изследвания, Интердисциплинарни изследвания и Анекс) няма нито един спестен "неудобен" въпрос във връзка с археологическите разкопки в църквата "Св. Петка Самарджийска", проведени през май-юни 1956 година.