Автор: atil

I. Образуване на Османската държава и първите и военнополитически успехи

Пак непредвидена публикация...Предизвикана и подсказана от дискусиите и кометарите във Фейсбук а и тук в Блог БГ.
  Ставаше дума за "мистиката" около възникването и създаването на тази държава. Някои казват, че макар да завладели Балканския полуостров вообще не били държава, други ги броят за смес от тюрки и араби, трети за полудиви и безкултурни номади...А се оказва, че действителните османци, нито са от Северен Китай, нито от Алтай, нито дори от Мала Азия а са много по-големи "иранци" от който и да е днешен българин...Щото за разлика от някои наши предци те присъстват в Иран не в някакво далечно хипотитечно минало а през 12-13 век... Други ги величаят и отиват в другата крайност, като ги сочат за наше благо, а завладяването на части от Европа за - "присъствие" или владичество... Ако реша да развия тази тема ще се види по-нататък за какво става въпрос. Във всички случаи обаче нещата и тук се оказаха малко известни и доста изкривени.
....
Създаването на османската държава било дълъг процес, чието начало може да се свърже с големите промени, които настъпили в края на 13-ти век в Мала Азия. В предходния период( до средата на 13-ти век) картината на политическия живот в този регион се определя главно от двубоя между Никейската империя(като наследник на Византия след превземането на Константинопол през 1204 г. от кръстоносците) и селджукската държава с център в гр. Коня. Заради което е наричана и Иконийски султанат.
Кои са селджукските турци и как се появили в Мала Азия?
Да видим какво казва по въпроса българската летопис от Волжка България:

"..През 964 г. Талиб(Талиб Мумин 976-981 г., глава на правителството от 960 год.) се договорил с киевския княз, сина на Угара(Игора) - Бориса(славяно езичните анчийци го наричали Светослав) за съвместно нападение над Хазарската орда и нейната съюзница Византия..."
...
"..Неуспешния опит да подчини Мала Азия с помоща на Русия(по време на войната на княз Светослав срещу Византия и България на Балканите) не обезкуражил Талиба . Затова той поръчва на знатния булгарски феодал от огузки произход Селджук, бивш вали(воевода) на Байтюбинския град Сульджи(оттук - името му Селджук), с отряд от булгарски гузи и тюркмени да овладее огузките земи на Саманидската държава. А след това да се развърне настъпление през Иран към Мала Азия, от изток. Курсъбая бил готов да му помогне при навлизането в Мала Азия с удар от север през Кавказ.
Отряда на Селджук завзел част от от огузките владения на Саманидите.Само че както и по-рано се случвало с други булгарски пълководци, Селджук се задоволил с това и си направил свой собствен Селджукски бейлик, на границата със Средна Азия.
Талиб, не изразил открито възмущението си от това и Селджук се обявил за негов васал. По-късно потомците на Селджук все пак атакували Средна Азия и Иран и под командването на най-прославения от Селджукидите - Алп Арслана - си пробили път до желаната цел - старата булгарска Мала Азия - Рум...
През 1071 г. в битката при древния булгарски град Мен-Чокър("Маницикерт") атаката на булгарския отряд на Адама обърнала в бягство византийската армия и донесла победата за войската на селджукския султан Алп-Арслана.


Селджукския султан Алп Арслан.

След тази битка по-голямата част на Мала Азия най-накрая минала под властта на булгарската по произход династия на Селджукидите.
Местното малоазийско булгарско население, отдавна наричащо се - тюрки, се обединило с дошлите булгарски и тюркменски огузи в единна турска народност. Владенията на Селджукидите обхващали огромна територия от Мала Азия до Хорезм и в Централен Казахстан граничели с Булгария...."

Както се вижда дотук вообще на става дума за османска държава и османски турци.
През 1242 г. обаче върху селджукската държава се стоварил тежкият удар на идващите от изток монголи. Те завладели и включили източните области на селджукската империя в своята държава, а западните територии формално продължили да се намират под властта на селджуците.  Монголското нашествие предизвикало нова миграция и раздвижване на племена и етнически групи. В Мала Азия се извършвало ново прегрупиране, установявали се нови формирования около видни фамилии, които получавали за своите племена територии от монголите или селджуците.



След възтановяването си през през 1261 г. Византия не успява да отвоюва земи и население от селджукските владения. А Мала Азия има огромно значение за тази империя...Така там се оформят редица автономни владения наречени "уджове"(подобни на византийските стратиотски поселения). На практика това са погранични княжества, бейлици, числящи се или към монголската или към селджукската държава. През втората половина на 13-ти век в Северозападна Анатолия се заселва с разрешението на селджукския султан Алаедин, малкото племе "кайъ". Като васално на Иконийския султанат вожда му Ертогрул става "удж-бек"(владетел на бейлик). Тъй като граничат с византийските владения, тюрките, от този бейлик се препитават изключително от нападения върху богатите византийски провинции и градове. Тези турци на Ертогрул изповядват исляма. Това им позволява да привличат в своя удж не само нови тюркски заселници, но и да се подвизават като "борци за вярата"..., т.е. от самото начало имат нагласа за халифат. Не случайно турските военначалници от уджа на Ертогрул се наричат "газии" - победители(за вярата).
Сина на Ертогрул - Осман(1258-1326) отхвърля васалната зависимост от селджукските тюрки и тяхната държава и се обявява за независим владетел. По негово име турците в Северозападна Анатолия стават известни като "османски турци". Именно географското положение на османския бейлик се оказало решаващо за по-нататъшните му военнополитически успехи. Военните действия на Осман и неговия наследник Орхан(1326-1362) били насочени срещу малоазийските територии на Византия. През 1301 г. Осман пренесъл своята резиденция в завладения от него град Енишехир. А наследникът  му още през първата година на царуването си превзема Бурса и го провъзгласява за столица на Османския емират. През 1331 г. турците превземат Никея, а шест години по-късно Никомидия, стремейки се да достигнат егейското крайбрежие. Тук обаче османските турци се сблъскват със силното княжество на Умур бег(1334-1348), който произхожда от рода на Великите селджуци и владее Смирна. За разлика от Орхан, Умур бег разполага с флот, който му позволява да извършва нападения по островите и по европейските брегове. Междувременно през 1345 г. османците ликвидират малкото княжество Караси и достигат източните части на Дарданелите. Една година по-късно синът на Орхан - Сюлейман се оженва за дъщерята на бъдещия византийски император Йоан Кантакузин, нещо, което позволява на османските турци по-късно, пряко да се намесят във важните събития, разиграващи се на Балканския полуостров. През 1356 г. Орхан завладява древния град Анкара. Така към средата на 14-ти век османската държава си създала здрава основа за бъдещите си завоевателни походи в Европа.



Приложение:

1)Из Хрониката на Ашикпашазаде "История на династията Осман"

Дядо на Озман-Гази е бил Сюлейман-шах. Причината за идването на последния в Рум( древнобулгарското име на Мала Азия, където бил владенията на Византия и селджукските тюрки) е била следната: Във времето на Абасидите(династия на арабските халифи) арабската войска покорила Рум и Иран. Но Иран поставил на своите граници турците и арабите били разбити. Поради това мюсюлманите тогава не покорили неверниците. След това иранските бейове се обединили, за да изгонят тези многобройни турски номади. Към Сюлейман-шах се присъединили до 50 000 тюркменски и татарски номади със своите шатри. Те се преместили от Ерзинджан(област от сегашна Североизточна Турция на юг от Трапезунд) в Рум и останали там 6 години. Но Сюлейман-шах, като решил да прояви смелост, се отправил отново в страната на тюрките(Туркестан) и пристигнал в областта Халеб(гр.Алепо,Сирия) при крепостта Джафар. При преминаването на Ефрат той се удавил и бил погребан на брега. Намиращите се там с него номади се разпръснали. Някои останали със синовете на Сюлейман-шах, които били трима: Сункар Текин, Ертогрул и Гюн Догду. Двамата от синовете продължили пътя, а Ертогрул с 400 чергарски коли се върнал в земята на султан Алаедин( т.е. в земите на Румския султанат, където тогава управлявал селджукския султан Алаедин Кейкубад(1284-1304) с прекъсвания). Като разбил по пътя противниците на султана(Ертогрул) сам станал управител. Ертогрул имал трима сина: Осман, Гюндюз и Саруят. Ертогрул изпратил своя син Саруят при Алаедин: "Нека да ни покаже място". Султан Алаедин им дал областта Сьогюд(на изток от Мраморно море и Бруса) между Караджахисар и Беледжик, чергарското селище Туманидж и Ермени. Като се отправил през Енгирю(Анкара), той пристигнал в тези земи. След известно време Ертогрул умрял...В Сьогюд Осман заел мястото на баща си. Веднага започнал вражда с Гермияните.

Гермияните са княжеския род на ермийците които се обособили в свое княжество в Западна Мала Азия след разпадането на Селджукския султанат. Точно тази групировка в битката при Анкара през 1402 година минала на страната на Тимур и турския султан Баязид бил пленен. Ермийците са средноазиатски тюрки. Още преди разпадането на Тюркския каганат една част от тях заради междуособици се изселила във Велика България. Някои от тях подкрепили Аспарух по време на гражданската война след смъртта на Кубрат.Тридесет и осем рода от тях дошли с Аспарух и Кубер на Балканите. Повечето от тях се заселили при Кубер в Македония, тъй като той бил осиновен син на Кубрат от рода на жена му Акджан - рода Кюнграт, който бил техен княжески род.

2) Из хрониката на Хюсеин "Удивителни събития"

При Орхан(1326-1359) степента на славата на османската династия се издигнала...
....
Трето мнение на Алаедин( Брат на Орхан, който благодарение на своя опит в управлението оказвал ценна помощ и давал съвети на Орхан): Вследствие на съществуващата вражда между мюсюлманите и идолопоклонниците( т.е. немюсюлманите) е необходимо непременно увеличение на войската за водене на многочисленните войни срещу неверниците в обширни области.
Да запишем във войската известно количество подрастващи млади турчета със заплата по 1 акче на ден и да назовем тази войска яя(пехота, пехотна войска). На всяка стотня да назначим началник от кавалеристите, т.е. на всяка хилядня - един бей. Като стане нужда да отидат на поход, да им се дава заплатата, а когато няма поход - заплатата им нека остане в хазната, а те нека обработват земята в определените места и да бъдат освободени от установените повинности...
....
Впоследствие, когато тази войска се оказала непригодна, се появили еничарите. След това не им се плащали заплати, но те както по-рано се занимавали със земеделие, били освобождавани от десятъка(юшура) и други налози, а във време на война изпълнявали службата...
....
Алаедин-паша и кадъскерът мевлян Кара Халил(кадъскерът е върховен военен съдия. Мевлян е титла за учен, учените ги наричали - улеми), започнали отново да се съвтват за увеличаване на войската. Те предложили на султан Орхан следното: "Повечето страни на неверниците с техните деца са покорени вече: мъжете и жените им са превърнати в роби. Всички те са Ваши роби и робини. Позволено е и възможно е да се вземат няколко хиляди от децата на неверниците."
Султан Орхан прие съвета на брата си и издал указ за създаването на нова войска.
Гореспоменатия(Алаедин) избрал известно количество младежи от неверниците, които вече почнали да възмъжават и им дал наименованието "девширме"("сбор"). След това ги разпределил между турците(знатни, занаятчии и прости хора), за да научат турския език и да свикнат на рабско служене. След няколко години взели тези младежи от турците и ги настанили в аджеми-оглани(чуждестранни младежи), а след това ги разпределили по места. А на този нов отряд дали наименованието "нова войска" ( "ени чери"). Била им определена заплата по 1 акче на ден с надбавка за прослужено време. В походите и при султаните те станали най-благонадежните слуги на Османската династия.


Двата текста от приложението са от:

Христоматия по история на средните векове.
изд. Народна просвета,София, 1976 г., стр.143-144


Следва продължение


II. Етапи на османското завоевание на българските земи. Краят на средновековната българска държава



Още със самото зараждане на османския бейлик в борбата срещу него участвали българите, живеещи на територията на Византия. От техните среди произлезли споменатите в историческите извори "лъже-Ивайло"(1294 г.) и Иван Свинепаса(1306 г.), които са едни от първите борци срещу османската експанзия. По времето на Иван Александър(1331-1371) България станала жертва на първите сериозни турски набези, обвързани все още със събитията във Византия. До средата на 14-ти век османските турци участвали спорадично във военните акции на Балканите и в частност в българските земи, главно като част от войските под общото командване на някои от видните селджукски фамилии. След превземането на Цимпе(1352 г.) и особено на Галиполи(1354 г.) османските турци изместили селджукските от централната им роля в акциите на Балканския полуостров. По това време те вече се превърнали в най-активен военнополитически фактор, пряко свързан със съдбата на балканските държави.
От 1355 г. турски отряди властвали по цялото крайбрежие на Мраморно море до околностите на византийската столица. При някои от своите акции те навлизали дълбоко в българска територия. Българската анонимна хроника от 15-ти век ни съобщава, че при една тяхна акция, насочена към Средец, били посрещнати от войска водена от царските синове. И двамата намерили смъртта си в сраженията, но турците явно били отблъснати. Тези събития се отнасят към пролетта на 1355 г.

В началото на своето царуване Иван Александър водел по-активна и успешна политика. Въпреки бунта на видинския деспот Белаур и войната с Византия. Тогава за последно България получила помощ от скитите(куманите-"татари"), както пише Йоан Кантакузин. Той ги повикал срещу чичо си Белаур. Вместо срещу него обаче царят ги убедил да тръгнат с него срещу гърците. При Русокастро през юли 1332 г. България спечелила важна победа, върнала си южното Черноморие и Източна Тракия. За да се скрепи мира бил сключен династичен брак и дъщерята на византийския император Андроник III станала жена на първородния син на българския цар.
Гражданската война в България обаче продължава и междуособицата приключва едва към 1337г. Явно е ,че Иван Александър определя вторият си син Иван Страцимир за "цар" и му дава като апанажно владение Видинската област. Там и още по на запад от доста време самостоятелните владетели носят какви ли не титли..., включително и царски: Ростислав Михайлович, Яков Светослав, деспот Шишман, Михаил Шишман. Колкото да се поставят под съмнение тези техни титли, те все пак присъстват в тогавашните документи. Следователно царската титла на Иван Срацимир и изпращането му във Видин, може да се разглежда и като опит от страна на цар Иван Александър да се пребори със сепаратизма на силните провинциални боляри.
Най-малкият син на царя - Иван Асен IV, получава Преславската област, заедно с част от тракийските земи и южните черноморски градове като свое апанажно владение. Това пък явно е било в противовес на сепаратистките стремежи на болярина Балик, който за съжалиние обаче все пак отцепва Карвунската земя от България.
Сръбския цар Стефан Душан пък се възползва от трудностите на българския цар в борбата му със сепаратизма и заграбва и последните свободни български територии в Македония.
Към 1340 г. Иван Александър се развежда с жена си Теодора(дъщеря на влашкия воевода Иванко Бесараб) и се оженва за еврейката Сара, която приема православната вяра и е прекръстена също на Теодора. Тя ражда на царя двама сина, единият от които е Иван Шишман. В преписка от средата на XIV век се говори, че прводът на словата на Григорий Богослов е направен, когато :"държеше хоругвите на българското царство превисокият и самодържец на всички българи и гърци Иван Александър и при неговата царица - новопосветената и благоверна(Сара) Теодора, и при сина им (Иван) Шишман, младия цар". С провъзгласяването и на Иван Шишман за цар, въпросът за престолонаследието на България се усложнява до крайна степен.
През 1341 г. умира византийският император Андроник IV. С това на практика се слага край на сравнително добрите и стабилни отношения до този момент между България и Византия! Оттук нататък военнополитическият хаос на Балканите става окончателен и безвъзвратен...На малолетния византийски наследник е назначено регентство. Не след дълго регентите се изпокарват и във Византия започва поредната гражданска война. Точно тя ще има фатални последици за целия полуостров защото противниците активно използват в борбата помежду си турска помощ и по този начин сами посочват на турците пътя към Европа...



Османците станали непосредствени съседи на българската държава за първи път след завладяването на Одрин през 1369 г. Тогава вече те имали пряк териториален досег с нея. Веднага след завладяването на Одрин турците нахлули в българска територия и превзели Пловдив и Боруй. След смъртта на цар Иван Александър през 1371 г. и началото на управлението на Иван Шишман, техния султан Мурад направил опит да сключи династичен съюз с българите. Той поискал за жена сестрата на Иван Шишман - Кера Тамар. Шишман отказал и избрал изчаквателна позиция с оглед очертаващата се в Тракия конфронтация между турците и владетелите на Македонските земи - братята Вълкашин и Углеш. Но старите воински добродетели и нрави били доста позабравени от българите, затова пък при турците били още живи...Рано сутринта преди разсъмване на 26 септември 1371 г. турците нападнали лагера на спокойно спящата християнска войска и я разпръснали...Поражението било голямо. Наскоро след това Мурад I  още на следващата година предприел поход срещу Търновското царство а по море срещу Влашко. Вероятно за този поход пише Паисий, когато турците били отблъснати. Но османските успехи в Южна България принудили Иван Шишман да приеме предложения по-рано съюз, но вече в доста по-неизгодна форма.
Обаче през есента на 1376 г. политическата ситуация на Балканите  съществено се изменила. Византийският император Андроник IV отново върнал на османците крепостта Галиполи, отнета от тях по време на акцията по море от Амадей Савойски...Повторното овладяване на Галиполи осигурило възможности за прехвърляне на крупни османски сили от Мала Азия и за масирано настъпление на Балканите. Именно за времето след есента на 1376 г. и най-вероятно за 1377г. османските хронисти говорят за попадане на Търновското царство вече под васална зависимост. Т.е. първият етап от завладяването на България е приключил.

Съпротивителните сили на Търновското царство още не били изчерпани а и тесните връзки с Добруджанскот деспотство били пречка за стратегическите планове на османците. Ето защо агресивните действия били подновени. През 1385 г. бил завладян град София. Отказът на Шишман да участва на страната на османците в битката при Плочник през 1387 г. където те претърпели поражение, предизвикал наказателна акция в земите на Търновското царство. Али паша проникнал в Северна България през един от източните  проходи чрез измама. Повечето крепости се предават без бой и дори минават на страната на турците, но други оказват яростна съпротива като Тутракан,Никопол, които устояват, други по-малки в Поломието биват разрушени. Варна също оказва упорита съпротива. В крайна сметка цар Иван Шишман отново е принуден да се кълне във вярност към султана и да предаде силната крепост Силистра на турците. Но по думите на хрониста Хюсеин, "нечистият и безсрамен Шишман пак не останал верен на задълженията и клетвите си и не предал Силистра на хората на Али паша". Затова бил обсаден в Никопол и принуден да го стори. Всъщност след този поход остават свободни няколко от по-големите градове с техните околности. Добруджанското деспотство също губи територии, Калиакра,Варна и още няколко по-малки града остават свободни. Този поход се отразява и върху Видинското царство. От 1388 г. Иван Срацимир също се признава за васал на султана.
Вторият етап от османското завоевание на българските земи продължава от 1377 до 1397 г. Краят на този период след 1388г. всъщност е свързан с окончателното унищожаване на васалните вече български царства и деспотства. След битката при Косово поле, където Иван Шишман отново не участва, Търново е обсадено и след тримесечна обсада на 17 юли 1893 г. столицата била превзета.



След две години султан Баязид окупирал Никопол и посякъл цар Иван Шишман. Постепенно всички васални деспотства в това число и Добруджанското загубвали автономията си и попадали под пряката власт на султана заедно с земята и хората си. Към 1397 г. е ликвидарано фактически и Видинскато царство а Иван Срацимир отведен на заточение в Мала Азия, макар синът му да останал като управител на града и областта.

До средата на XIV век османците успяват да си създадат една сравнително сигурна и спокойна база в Мала Азия, която им гарантира по-късните успехи в Европа. Голяма заслуга за османските успехи има армията им, която претърпява редица реформи и остава дълго време през годините боеспособна. В началото се разчита на т.нар. племенно опълчение и акънджиите(специални отряди опустошаващи районите около големите селища). Постепенно те са изместени от еничарите(пеша войска) и спахиите(конна войска). Към това трябва да се прибавят сполучливите методи на завоевание, възприети от османците. Става дума за изграждане на васални територии, за използването като съюзници на хрстиянски васални отряди, за плащането на специален "харадж" от васалите, който укрепва хазната и др. Тези фактори гарантират военното превъзходство на османците над тогавашния балкански християнски свят.
Поставянето на Балканските държави във васална зависимост, а след това и ликвидирането на тяхната самостоятелност, става възможно поради състоянието, в което се намират те през втората половина на XIV век. Децентралицация, политическо раздробяване, малките княжества, макар и с гръмки имена не могат да дават отпор сами а и не успяват да изградят помежду си връзки за противодействие. Нещо повече - те самите привличат в междуособните си борби османците за "съюзници", но не успяват да видят , че скоро техните "съюзници" стават арбитри на взаимоотношенията им, а постепенно и господари.
Подценяването на завоевателните стремежи на османците проличава особено ясно при двукратното предоставяне от Византия на Галиполи(на Дарданелите) за тяхна база.
Липсата на здрав единен административен механизъм се оказва с решаващо значение за постепенното загубване на политическата самостоятелност на средновековната българска държава. Със завладяването на България се извършва  генерална промяна във всички сфери на обществено-икономическия живот. Както и в политическия и културния живот на българите.



Приложение


1) Ужасите на на турските нашествия

от Йоан Кантакузин

Йоан Кантакузин - едър византийски феодал и от 1347 до 1354 г. император в Константинопол. Умрял, заточен в манастир през 1383 г. Хитър дипломат и политик, в гражданската война за престола се опирал на турците, което ги улеснявало в техните завоевания. Автор е на богословски и философски съчинения и на една "История", която е  извънредно важен извор за историята на Византия и за българо-византийските отношения през 14 век. В нея тенденциозно и преднамерено се стреми да оправдае всички свои користни политически машинации.

"...А онези(турците), като сметнали за немалка загуба да се върнат с празни ръце, се отправили на поход срещу мизите(българите) и избили и поробили мнозина по време на този поход, и опустошили Мизия повече от друг път. А се говореше, че императорът, като отплата за съюзничеството, насочил нападението(на турците) срещу тях... А за избитите, поробените и понасящи най-голяма злина хора няма никакво благовидно оправдание. Защото каква несправедливост са извършили хора селяни, жени и пеленачета, които ежедневно биват убивани или отвеждани в робство, биват възпитавани във варварските нрави и закони и биват принуждавани да се откажат от Бога Творец? Или опозорените жени и девици, разрушените храмове, потъпкани и осквернени свети неща, предадени в ръците на безбожници против всякакво право и справедливост?...А варварите(турците), като водеха множество пленници от мизите, преминаха в Азия..."


2) Описание на битката край Варна(1444г.)

Из "История на османската династия" от Оруч бин Адил

"...А от тази страна проклетият крал(Владислав) и прокълнатият Янку(Янош Хуниади) отново нападнаха...
(Султанът)...Напусна Едирне...Достигна и се спря при Варна. Даже кралят беше предизвестен...
И кралят устрои своята войска, подреди своите полкове и нареди оръдейните коли, а пешаците изкара отпред...Като два океана застанаха в боен ред един срещу друг полковете на войските. Те нападнаха от всички страни. Сблъскаха се полкове с полкове, център с център. Топовете и пушките стреляха и поваляха като смъртоносен дъжд...Пияните неверници не знаят що е пощада и даже що е смърт за тях, те нападнаха яростно и разпръснаха дясното крило и лявото крило на султан Мурад хан...Султан Мурад видя това положение. Той извърна лице към бога и с помоли...
Като се помоли,...заплака. Стрелата на неговата молитва попадна в целта...Проклетият крал се възгордя. Поради тиранството си сам препусна към алая(свитата) на султан Мурад хан. Неочаквано неговият кон се препъна...повалиха краля от коня. Имаше един свят юнак, един богатир, един воин, когото наричаха Коджа Хазър. Той веднага отряза главата на краля и я донесе на султан Мурад с думите:
- Главата на врага да бъде винаги розова градина под краката на коня на султана.
Султан Мурад показа главата първом на един неверник, който като я видя, се разплака...
...Главата на краля забиха на копие...Показаха я на цялата войска. Войската , която се беше пръснала на четирите посоки, пак се събра при султан Мурад.
Неверншката войска видя това положение и изпрати вест на Янку Проклетника...Тя се разпръсна.
Мюсюлманската войска видя това и започна да я сече.
Тя победи.


//atil.blog.bg/history/2012/03/21/pylkovodecyt-v-bialo-vtora-chast.926181

Дулуски завет: