Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.01 22:29 - СПОМЕНИТЕ СРЕЩУ САМОТАТА
Автор: pvdaskalov Категория: История   
Прочетен: 443 Коментари: 13 Гласове:
20


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
  
                 image Рисунка(от оригинала) на Екзюпери                                                                                                      

ПРОБЛЯСЪЦИ В ЕДНА ОТИВАЩА СИ ПАМЕТ

Всичко на този свят е обречно на залез, но не и на невъзможен изгрев. Никой след обозримото бъдеще няма да се занимава с нашите писания, защото сме прашинки в сравнение с гениите, големите творци и пълководците, на които дължим човешката история. И от заблуда или умиление, от недоволство или възторг, ще продължим своята словесна тъкан. С годините тя ще бъде проядена, скъсана и на теория – унищожена, но докато дишаме, ще живеем в неосъзнавана заблуда и ще упорстваме според силите си.

Наскоро отброих три четвърти век. И какво? Тук-там съм огрявал, нещичко съм направил, за да си заслужа хляба, въздуха и водата, после ще ме споменават още четвърт век и ще потъна в забвение. Какво от това? Светът по своя път е могъл и ще може пак без мен.

Какво ще правя до този преломен момент? Не остава нищо друго, освен да заспивам с най-приятните си спомени, а на сутринта да се събуждам изненадан, че още съм жив.

Паметта ми отслабва и ми е малко смешно, че нещо, което преди малко е било в ръцете ми, само след миг вече няма да помня къде съм го оставил. Но интересно, има дребни и по-едри случаи, впили се в съзнанието като фосили в скала, като корените на баобаба в астероидчето на Малкия принц. Ще се опитам да ги извадя на повърхността и да ги подредя хронологично. Естествено, ще пропусна резултатите от глупавото си поведение. Достатъчно се срамувам пред себе си. Може би най-добре ще бъде да изброя моментите, в които съм бил безкрайно благодарен на хората около мен. Повечето от тях вече ги няма и едва ли ще им стане по-топло от това, че не съм ги забравил. И на съдбата си, да не пропусна.

Татко беше шивач. Бързал да довърши на машината някаква дреха. Помня, пълзях и пусках лиги, после размазах още нещо на пода. След време мама, изненадана от моя разказ, уточни, че клиентът викнал от двора, баща ми видял какво съм направил, заметнал го с едно одеалце и прикрил срамотията преди да го покани. Това е най-ранният ми спомен…

Баба и дядо, селски хора, изгасиха газената лампа и всички се строихме покрай къщата с гръб на стената и поглед към небето. А там горе бучаха и светеха аероплани. Връщали се след бомбардировки в Румъния…

В Карлово ме заведоха на цирк. Един палячо изпи чаша червена лимонада и после отново я наля от ухото си… Във вада край пътя струеше вода от високите части на града, а аз мислех, че това са змии...

В Пловдив баща ми домъкна отнякъде чер германски автомобил без мотора, от него щял да прави печка. Стоя с години на двора, а ние с братчето ми въртяхме кормилото и бръмчахме. Най-после се намери майстор да нареже дебелата ламарина. През една фуния насипвахме слънчогледови шушулки, а аз, с книжка в едната ръка, с крака във фурната, се поклащах на стола. Още се виждам – чета и ям циганска баница…

Час по математика. Учителят Обрешков (Иван?) редовно ме вдигаше да решавам най-трудните задачи. Веднъж, в междучасието, ми каза, че трябва да съм по-уверен – дъската да трепери, когато пиша на нея, а тебеширът да се чупи в ръката ми…

13 юни 1955-а, 13 часа, ненавършил 13. Никога не узнах защо Един щурак и кой е той, стреля с шмайзер по мен. Бях в дерето с гръб към брега. Оживях! Оттогава имам чувството, че всички щурци, както е през лятото на къра, се надсвирват без почивка в главата ми…

1964-а. Пети курс в ИСИ. Изпит по геодезическа астрономия при Доктора (акад. Владимир К. Христов, син на поета Кирил Христов). Половината повтарят годината. На мен 6. Да се гордееш или да се срамуваш?

1969-а. Трасирам реконструкцията на булеварда от „Орлов мост” до „Плиска”. Побеляващ вече мъж наднква в плана, пита за специалността ми. Това е археологът проф. Теофил Кр. Иванов, античник, научен секретар на АИМ. Трябвало му геодезист за Табула Империи Романи. Давам съгласие и след 15 дни вече съм служител на БАН.

И така нататък… Когато отново самотата ме обземе, ще извикам още стари спомени да ми стоплят душата… Още отсега им обещавам кафенце с много захар и няколко цигарки, ако дотогава не съм ги оставил, забравяйки вкуса им.

Дядо Павел, моят хазяин от студентските години, на преклонна възраст започна да ги дъвче – беше забравил какво е правил с тях цял един дълъг живот. Лично го погребах в гробищата на Старческия дом край Берковица. Беше страховит ловец, табладжия и разказвач на приказки. Споделям с него: „Дядо Павле, решил съм да се женя за сдна студентка. Учи в Консерваторията. Какво ще кажеш?” „Ела с мен в антрето. Такаа, а сега се виж в огледалото!” „Амии, слаб съм като щиглец, дрехите ми стари, още не съм завършил.” ”Преди да се зажениш, помисли можеш ли да издържаш жена си.”  Оттогава – един билюк години, повече от 50. Значи, сгреших в увода… Но с женитбата не сгреших! Преодолях страха от бъдещето и тръгнах напред по отредения ми път...





Тагове:   Пловдив,   БАН,   Карлово,   АИМ,   иси,


Гласувай:
20
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pvdaskalov
Категория: История
Прочетен: 1468649
Постинги: 661
Коментари: 6168
Гласове: 9777
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031