Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.03.2015 22:44 - В тунела към отвъдното
Автор: pvdaskalov Категория: История   
Прочетен: 574 Коментари: 9 Гласове:
16

Последна промяна: 25.03.2015 09:29

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg


НЕРАЗСЛЕДВАН СЛУЧАЙ

image


     Ще поясня защо реших да бъда откровен. На младини не смеех да говоря за себе си, за да не ме мислят колеги и приятели за непълноценен, да не ме съжаляват и ми прощават, ако някъде сгреша. Сега, когато съм в една по-зряла възраст (7 х 10), имам вече необходимата смелост. Зная, че са изписани доста книги за паранормални състояния. Не съм прочел нито ред от тях. Исках във времето да запазя чист от външно влияние моя си спомен, моята несъстояла се среща с тунела към отвъдното. Наближил съм го, вероятно, но и състоянието пред неговите двери е прелюбопитно.

И така, годината беше 1955-а, а аз – ненавършил 13 години. Датата – 13 юни. След края на всяка учебна година в Пловдив заминавах при баба и дядо. В този ден – беше понеделник – спах до насита, както обикновено, станах, хапнах, каквото ми беше оставила баба да закуся, и тръгнах да я търся по пътя за Сърнегор. Тя ми беше обяснила как да я намеря. Нейното звено беряло ягоди в една безкрайна нива вляво от пътя, значи на запад от шосето. А на изток от него, на десния бряг на реката, беше гробището, затулено от храсталаци. Тишина. Сякаш и птиците се бяха умълчали…

Намерих блока, протегнал се почти до хоризонта. Пътьом научих, че в Сухозем докарали гуменки, но без връзки. Не си спомням как се наричаше този модел. Група момчета се стягаха да отидат до там. Какво са няколко километра за леките като перца детски крачета. Да, но баба нямаше пари в престилката си. Въздъхнах и се примирих с изяждане на най-големите и зрели ягоди, които съзирах. Така преядох, че след този паметен ден не сложих дори една ягода в устата си може би цели 30-40 години...

По едно време се чу пукотевица. Идеше не от много далече. Повъртях се още малко из ягодовата градина, застлана със слама между редовете, та ягодите да не се цапат с кал след дъжд, и тихомълком се измъкнах по посока на гърмежите. Идваха някъде отдясно на шосето, от обраслото с дървета и храсти речно корито. И ги открих. Най-големите безделници на селото стреляха от брега на дерето ей така, без мишени, мереха се в три вековни горуна. Лека картечница, автомат, но не с барабан отдолу, а с изкривен пълнител – значи шмайзер – и най-отдясно, пушка. След време разбрах, че това е било учение на селското ДОСО, което означава Доброволна организация за съдействие на отбраната. Зад легналите на тревата стрелци (И селото се казва до ден-днешен Стрелци! Попада в община Брезово.), стояха правостоящи като в киносалон момчетии, бъдещата смяна на досовци.

Познавах повечето по лице. Чичовците от стрелковата група проявяваха жив интерес дали имаме каки, колко годишни са майките ни, от кой джинс сме и т.н. Псувните помежду им и директно към нас бяха толкова грозни и страшни, че се отказах да ги помня и употребявам за цял живот. Трябваше тогава да си тръгна, но в това „и тъй нататък” влизаше обещанието, че съберем ли гилзите, ще бъдат наши. Да, ама не, както казваше Петко Бочаров доскоро. Когато си тръгваха към обед, било е може би 12, 12 и половина, иззеха ни всички гилзи и ние останахме с пръст в устата. Щели да се отчитат!

Най-честолюбивите – аз и още едно момче, с 2-3 години по-голямо от мен, останахме на „стрелбището” и като видяхме гърбовете на досовците с екскорт от помагачи за багажа, спуснахме се по брега към дерето, прецапахме едва течащата безименна речица (Но в нея сме ловили малки рибки „симеончета”, които обичаха да се заравят в пясъка. Впрочем, каква ти рекичка! Ставаше страшна след порой, прииждаше от Средна гора, а мътната ѝ вода влачеше мучащи биволи и купи сено.) и отидохме при горките многократно разстреляни горуни. Извадихме чикиите (Сгъваемите джобни ножчета. Нима сте виждали по онова време „мъж” без такава необходима вещ в джоба?) с надежда да изчовъркаме поне куршумите, след като ни взеха гилзите. Къде ти! Куршумите бяха потънали надълбоко и усилията ни се оказаха напразни. На мен ми омръзна, но моят приятел беше по-упорит. „Аз си тръгвам”, му казах, и наистина поех обратно към реката. На няколко крачки от нея спрях, обърнах се назад и извиках за последен път: „Идваш ли?”
 

И-иии... край. Няма болка, никаква болка... Само едно чувство на безтегловност, безтелестност и лекота... По едно време осъзнах, че гледам надолу, не много отвисоко, и виждам – паднал съм на пясъчната ивица, на крачка-две от водата. Не виждах кръв, нито бях сигурен, че това долу съм именно аз, но в замяна на това съзирах на фокус всяка песъчинка. Беше ми безразлично какво е станало... Даже ми беше радостно - най-странното усещане, което си спомням. И всичко беше в някаква пастелена цветова гама. После действието се премести на педя-две пред очите ми. Добих и ясното съзнание, че съм ранен, че съм жаден, че пълзя към водата, но не трябва да пия (?!)... Минало е време. Чувах някой да крещи: „Убихте го, бе! Убихте...” И отново тишина. Абсолютна тишина. Космическа... 

После отварям очи, виждам около мене хора, само краката им – боси, в кръг. И някой крещеше над мен: „Ти си виновен! Ти си виновен!” Тъй ми е втълпен този упрек, че дори до днес се чувствам все аз виновен  за всичко случващо се около мен. Така свърши моето детство...

Следващият спомен, който е свързан с нашата тема, беше вече в Окръжната болница в Пловдив. След първата ми операция, направена от светилата в неврохирургията – д-р Китов и д-р На̀мичев, имало и втора, за която пристигнал от София доцент Филипов, за да извади куршума от шмайзера, потрошил и заседнал във вестибуларния апарат (центъра на равновесието). Слухът ми вляво не се възстанови, но в замяна на това постоянно чувам оркестър от щурци, сякаш съм нейде в полето… Да се върнем малко назад. 

Изглежда съм бил между живота и смъртта, защото изгарях от температура, а на главата ми слагаха гумен термос с лед. Откъде зная? Че аз, в миговете на просветление, любопитствах какво е това – студеното – и даже веднъж му развъртях капачката и усетих студа по гърба си... Да привършвам. В най-тежките мигове на реанимация се виждах, не, а се усещах, вкопчил се в едно кълбо като глобус. Или може би като онази решетеста сфера, докарана до Стария мост на Марица, в която братя Соколови се въртяха с моторите си. Или като училищния глобус, но беше твърде голям, за да е той... Прегръщах го, и го прегръщах, вкопчил се да не се плъзна, и се въртях с него до безкрай. Извинявайте, но това е ужасно – да си съвсем сам, сграбчил нещо, което се върти, и ти, заедно с него, и да не знаеш дали ще спре, и кога ще спре... А наоколо – непрогледна тъмнина... Това е. Всичко останало няма връзка с усещането, че си между небето и земята.     

За тези, които биха искали да знаят юридическата страна на случилото се, ще кажа, че баща ми не поведе дело – такива бяха времената. А Държавата? В акта за злополука написали, че съм се промъкнал, незабелязан от охраната !?

Благодаря на съдбата, че оцелях...

30.12.2012




Гласувай:
16
0



1. ganini - !!!
24.03.2015 22:54
От трън през 1954 г., та на глог през следващата!
ГГ
цитирай
2. leonleonovpom2 - Тъжна история , Пиер!
24.03.2015 23:19
Все пак с щастлив край, оцелял си!
Без да си бил на война, си изпитал последиците й
Дало е това отражение върху живота ти в последствие, несъмнено, тръгнал е в друг коловоз
Но какво да се прави, както се казва , така е било писано!
Спокойна нощ!
цитирай
3. getmans1 - Благодарности ...
24.03.2015 23:24
... разбира се, че на съдбата за доброто а и за лошото от което си вадим поуки! Добре поне, че не са те накарали да се извиняваш на „охраната“!
цитирай
4. pvdaskalov - * ! * ! *
25.03.2015 00:09
leonleonovpom2 написа:
Тъжна история , Пиер! Все пак с щастлив край, оцелял си!
Без да си бил на война, си изпитал последиците й
Дало е това отражение върху живота ти в последствие, несъмнено, тръгнал е в друг коловоз
Но какво да се прави, както се казва , така е било писано!
Спокойна нощ!

Благодаря ти за посещението, Лео! Истината, която изрече, не подлежи на коментар. Така е! Спокойна да бъде и за теб.
П и е р
цитирай
5. pvdaskalov - * ! * ! * ! *
25.03.2015 00:14
getmans1 написа:
Благодарности, разбира се, на съдбата за доброто, а и за лошото, от което си вадим поуки! Добре поне, че не са те накарали да се извиняваш на „охраната“!

Последното изречение ми хареса много! В мой стил!
Лека нощ и на теб!
П и е р
цитирай
6. 4udovi6teto - !
25.03.2015 17:53
Страшно! Чак потръпнах, Пиер...
Чу
цитирай
7. pvdaskalov - Случая преценям не като страшен...
25.03.2015 20:24
4udovi6teto написа:
Страшно! Чак потръпнах, Пиер...
Чу

... а като подъл. Не болеше, Чу. Но дали беше подъл? 100 пъти ДА! Да стреляш по жива мишена от 30 до 45 минути по-късно, далече след края на учението! ПОДЛО, в гръб. Вече като студент, отидох в Неврохирургията в Пловдив да питам дали пазят куршума. Сестрата, познах я, отиде и го донесе от сбирката, която имали в отделението. Показа ми го. По него нямаше въобще следа от рикошет, както твърдяли злосторниците... Страшното е после, защото оставаш половин човек с периодично главоболие, лявостранна глухота, незамлъкващ концерт от щурци в съзнанието (да не скучаеш), залитане поради повреда на вестибуларния апарат, прекалена чувствителност и болезнено изживяване на неправдата от каквото и естество да е тя, дори да не те засяга пряко.
Още един подобен случай ще разкажа и ще търся по-леки теми...
Благодаря ти!
П и е р
цитирай
8. karamelita - Страшно! Чак потръпнах, Пиер. . . ...
18.02 20:55
pvdaskalov написа:
4udovi6teto написа:
Страшно! Чак потръпнах, Пиер...
Чу

... а като подъл. Не болеше, Чу. Но дали беше подъл? 100 пъти ДА! Да стреляш по жива мишена от 30 до 45 минути по-късно, далече след края на учението! ПОДЛО, в гръб. Вече като студент, отидох в Неврохирургията в Пловдив да питам дали пазят куршума. Сестрата, познах я, отиде и го донесе от сбирката, която имали в отделението. Показа ми го. По него нямаше въобще следа от рикошет, както твърдяли злосторниците... Страшното е после, защото оставаш половин човек с периодично главоболие, лявостранна глухота, незамлъкващ концерт от щурци в съзнанието (да не скучаеш), залитане поради повреда на вестибуларния апарат, прекалена чувствителност и болезнено изживяване на неправдата от каквото и естество да е тя, дори да не те засяга пряко.
Още един подобен случай ще разкажа и ще търся по-леки теми...
Благодаря ти!
П и е р

Бива си го преживяването...добре,че си останал жив...Аз имам спомен от 11 клас ученици,бяхме се записали в кръжок по спортна стрелба и ни даеаха пистолет и по 100 патрона да тренираме на стрелбищети извън града.Другите стреляха по мишените,аз забелязах една хубава слива и се покатерих.Изведнъж един коршум свирна покрай лявата ми буза и едва не ме уби...бил рекушет,друг път пък пак дадоха 100 патрона и един халтав Димитър почна да стреля извън по храстите.Изведнъж от едни храсти изскочи един чисто гол и се развика,серсемин,ще ни убиеш!След него хукна и една гола жена,та хоьих да им занеса дрехите,а Димитър изяде един шамар от ръководителя групата и това беше,повече не ни даваха по 100 патрона и пистолет...
цитирай
9. pvdaskalov - * 4 *
18.02 22:45
karamelita написа:
pvdaskalov написа:
4udovi6teto написа:
Страшно! Чак потръпнах, Пиер...
Чу

... а като подъл. Не болеше, Чу. Но дали беше подъл? 100 пъти ДА! Да стреляш по жива мишена от 30 до 45 минути по-късно, далече след края на учението! ПОДЛО, в гръб. Вече като студент, отидох в Неврохирургията в Пловдив да питам дали пазят куршума. Сестрата, познах я, отиде и го донесе от сбирката, която имали в отделението. Показа ми го. По него нямаше въобще следа от рикошет, както твърдяли злосторниците... Страшното е после, защото оставаш половин човек с периодично главоболие, лявостранна глухота, незамлъкващ концерт от щурци в съзнанието (да не скучаеш), залитане поради повреда на вестибуларния апарат, прекалена чувствителност и болезнено изживяване на неправдата от каквото и естество да е тя, дори да не те засяга пряко.
Още един подобен случай ще разкажа и ще търся по-леки теми...
Благодаря ти!
П и е р

Бива си го преживяването...добре,че си останал жив...Аз имам спомен от 11 клас ученици,бяхме се записали в кръжок по спортна стрелба и ни даеаха пистолет и по 100 патрона да тренираме на стрелбищети извън града.Другите стреляха по мишените,аз забелязах една хубава слива и се покатерих.Изведнъж един коршум свирна покрай лявата ми буза и едва не ме уби...бил рекушет,друг път пък пак дадоха 100 патрона и един халтав Димитър почна да стреля извън по храстите.Изведнъж от едни храсти изскочи един чисто гол и се развика,серсемин,ще ни убиеш!След него хукна и една гола жена,та хоьих да им занеса дрехите,а Димитър изяде един шамар от ръководителя групата и това беше,повече не ни даваха по 100 патрона и пистолет...


Да, тъжни истории стават на този свят! Един ученик по време на археологически разкопки стъпил на складираните на кубици извадени камъни, вдигнал прът, наподобяващ копие, размахал го на върха с „конска” опашка, а над него – далекопровод, прелетяла мощна искра и рухнал мъртъв. Не съм бил свидетел, какъвто бях на нос Калиакра, когато по време на почивка една ученичка, седнала на ръба на отвесния бряг-пропаст (кой знае за какво е мислила), падна от около 30 метра височина долу върху скалите… В друг случай младеж изтървава количката, пълна с пръст, върху наклонената транспортна лента, а долу изпратили 2-3 момичета да разнасят в страни с лопати натрупаната земя. Количката ‘и отнесла целия прасец на единия крак. В този момент се качвах с Ладата на могилата, пълна с геодезически инструменти. Донесоха ми я в одеяло, от което капеше кръв. Изхвърхме набързо всичко навън, положихмне я на задната седалка с глава в скута на нейния интимен приятел, изтървал количката, до мен седна ръководителката им, запалих фарове, натиснах трайно клаксона и препуснах, не, полетях към болницата в Нова Загора… Нагледах се през живота си на кръв. Дадох за кой ли път и кръв да спасим няколко години по-късно две български сестри, катострофирали с автомобил в Бнгази (Либия). Затова недоумявам как може да има злобни хора в Блог.бг, наречени от мен „блогови терореисти”. Толкова е кратък и непредсказуем човешкият живот!
Днес е ден за прошка. Прости ми, Димана, за тъжните и страшни истории, каквито и ти си преживяла.
С пожелание за по-светло бъдеще1
П и е р

цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: pvdaskalov
Категория: История
Прочетен: 1557511
Постинги: 671
Коментари: 6381
Гласове: 10783
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930