Постинг
06.02.2013 00:27 -
"Как се влиза в историята?" (една актуална препечатка от в. КУЛТУРА)
Как се влиза в историята?
По повод една „паметна” плоча
проф. дин Иван Стоянов След Освобождението на България личности като Захари Стоянов, Иван Вазов, Стоян Заимов започват да възкресяват историята на близкото минало по един доста своеобразен начин. Той може да бъде представен най-синтезирано чрез думите на Клавдия Заимова – съпруга на Стоян Заимов. Като отбелязва, че особено чест гост в дома им в Плевен бил Никола Обретенов, с когото съпругът й обсъждал в продължителни разговори своите и неговите писания, посветени на предосвобожденската ни история, тя заявява: „Господата все още не са се намъдрували какво да се каже за миналото и какво не; как да се каже и въобще дали да се казва. Искат да оставят история, която да предизвиква само въодушевление в народа”. Искат и успяват! Защото се възприема една линия на „изследване” на близкото минало, която ще се задълбочава все повече и повече с напредването на времето и с отдалечаването на това минало. Ще се героизира до степен на екстаз не само това, за което пишат тримата, но ще се героизира и тяхното дело по разкриване на близката им история. Те са съвременници, те са свидетели, те са участници в описваните събития, те са съратници, те са били в пряк досег с героите си, те са тяхната жива проява – те казват истината такава, каквато са я видели и каквато е. Следователно, техните писания ще се превърнат в исторически извор от първостепенна важност за следващите изследователи, а това води до тиражиране на казаните от тях „истини” в неподозирани размери. Това с особена сила важи за писанията, посветени на Васил Иванов Кунчев - Левски - Апостола на българската свобода. Учудващо е, че тази линия на повествование се възприема и от професионалните историци. И ако за първите биографи на Карловеца това е разбираемо, за историка, ако той наистина е историк, е недопустимо. Романтичният подход налага неизлечим отпечатък върху по-голяма част от изследванията, посветени на Възраждането - този наистина значим дял от българската история. А за всички сериозни изследователи е пределно ясно, че там, където има романтизъм, отсъства науката история. Защото последната има задача не да разкрасява, не да героизира, а единствено да обяснява миналото, като се базира на автентични извори. И да обяснява това минало от позицията на времето, в което се случват тези събития. Подмяната на тези извори със спомените на преките участници в събитията и техните наследници унищожава истинската история. А само последната е тази, която се определя като учителка на народите. Но кой се учи от историята, ще възрази и попита читателят? И с право – от измислена история никой не се учи и не трябва да се учи, защото вместо полза, тя донася непоправими вреди. Измислената и героизираната история довежда до това, което днес е изстрадалата ни държава и още по-изстрадалия ни народ. Да се отрича истинският героизъм и постиженията на българите във времето на Възраждането, и не само в него, е също толкова вредно, колкото посоченото в предходния абзац. Сериозните изследователи на Левски създават задълбочени трудове върху живота и дейността му. Но краткият миг, наречен човешки живот, е крайно недостатъчен за истинско осветляване на историческото минало и поради тази причина предшествениците, отишли си от този свят, завещават на техните следовници сътвореното от тях, за да продължи неговото обогатяване и доразвитие. Продължаващите техния път имат задачата да не отстъпват от принципите на историзма. Защото очевидно е, че дори сериозни изследователи на Апостола се поддават в много случаи на спомени, особено когато първостепенният исторически извор отсъства. Безпомощността пък на набедени „изследователи” на делото и идеите на Левски ражда определения като „гениален”, „велик”, „загадка”, „най-голямата загадка”, „най-ясната загадка”, „демонът на империята” и какви ли не още от този род празни епитети и словосъчетания, който подход показва единствено ярко изразената недостатъчност в познанието за „изследвания” субект. През тази година, 2012-а, се навършват 175 години от рождението на Васил Левски и 139 години от неговата смърт. Това е достатъчно дълго време, което дава възможност на историците да излязат от коловоза, издълбан от Иван Вазов, Захари Стоянов и Стоян Заимов, а и от редица други „поборници”, коловоз, който има пагубно въздействие върху много поколения изследователи на миналото и който нерядко се среща и днес в исторически изследвания, а в популярната литература той ще си остане господстващ завинаги. Тя, тази литература, затова е и определена като популярна, което не означава, че вредата, която нанася, е по-малка. Тук ще бъде посочен само един пример - прословутата книга на Николай Хайтов за гроба на Васил Левски. Първото й издание е в тираж от 58 137 екземпляра. Второто издание е с тираж 80 137 броя. Всеки може да си обясни кой трябва да стои зад Хайтов през 1985 и 1987 г., за да издаде книга с общ тираж от двете издания 138 274 книжни тела за осем милионна България. Във всеки случай, това не е интелектът му. Че Хайтов е голям и много заслужил писател – спор няма. Че познава шибучицата и нейната роля – и това е вярно, но главозамаян от здравата опора – ама наистина здрава, която стои зад гърба му, забравя, че тази шибучица брули не само листата на непокорните дървета, за да ги подготви за зимата, а брули и онези, които прескачат през тарабата и навлизат в „чужда” територия, за да им подскаже, че всеки трябва да се занимава с това, което е по силите му. Е, ще каже читателят, резултатът е важен – в центъра на столицата преди броени дни се появи паметна плоча, която обяснява на минаващия българин, че, според „народната памет”, тук е погребан Васил Левски. И не само според „народната памет”, но и според „редица научни данни”. Тайният й подтекст е... „пътниче, спри...” и се поклони пред паметта на онзи, който открива и „народната памет”, и „редица научни данни” за препогребението на Васил Левски. Наистина човек трябва да има здрав гръб, за да прокара подобен фалшификат през 2012 г. Един намира този гръб през 1985 и 1987 година – в залеза на мръсното, страшното, човеконенавистническото тоталитарно време. Синовете, като истински деца на своя баща, намират този гръб в свободна и демократична България, строшила и отхвърлила оковите на комунизма. Оказва се, че в този случай народната поговорка „кръвта вода не става” има своето дълбоко основание. Да има да взема Любен Каравелов за недовършената си повест „Децата не приличат на бащите си”. Уж бил голям писател, народовед, модерен политик и не знам какво си... Цял председател на Българския революционен комитет в Букурещ, български Мацини, а не може да се досети за една простичка работа, че децата много приличат на бащите си – особено някои. Най-вероятно някой му е подсказал, все пак, тази „простичка истина” и поради това Копривщенецът не довършва повествованието! Казаното дотук налага основателния въпрос за това каква е разликата между Иван Вазов, Захари Стоянов, Стоян Заимов след Освобождението и Николай Хайтов в края на ХХ и началото на ХХІ век? Никаква, ще каже някой – все писатели! Измислят си история. Наистина никаква – все познатият коловоз. Но след като „народната памет” казва това, кой ще й се изпречи? А като се добавят и „редица научни данни”, върви се оправяй и оспорвай там ли е погребан или не Апостола. „Народна памет” е това, подкрепена от „нбуката”! И кой в случая ни я представя тази памет - наследниците на родопския познавач на мераците, ръководещи фондацията ”Николай Хайтов”. Нищо ново под слънцето. Също като дъщерята на онзи, дето уж препогребал с помощта на еди кой си Левски, но го казал „на смъртно легло” и наследниците, след повече от половин век от стореното, разкриват героизма на своите бащи. Бедна България! Всички се натискат и тичат презглава да влязат в историята ти! Нищо, че тези, дето се пишат за препогребвачи, не са и знаели кой е обесеният и кога е бил обесен. Или, ако са знаели случайно, са се скрили „вдън гори тилилейски”, само и само да останат на сухо. И са се „молили богу горещо” да не ги сполетява същата участ. Дори „изповедникът” – ученият поп Тодор, се сеща, макар и години след Освобождението, че също може да стане историческа личност и посочва „точната” дата на обесването - 26 февруари. Изповедта била тайнство! Тайнство, тайнство, ама едно е да си в историята, а съвсем друго е да гледаш отстрани. С тези спомени, дадени в „предсмъртния час” – „какви е чеда раждала...”, наследниците и техните бащи герои влизат в историята завинаги – независимо дали ще бъдат опровергавани и охулвани или ще бъдат героизирани и увековечени от „народната памет”. Зависи кой я произвежда и редактира! Тя, горката ни „народна памет”, ако някой не стои зад нея, хич я няма. Така жителите на Великото Търново и до днес не знаят къде се е намирала родната къща на Стефан Стамболов – ами като е живял преди хиляди години, кой му е крив? Историците и жителите на Карлово и до днес спорят за съдбата на Гина Кунчева и Петър Кунчев – майката и брата на Левски. А колко простичко би било, вместо да се ползва „народната памет”, да се попита за тази съдба Яна – сестрата на Апостола, която живее до 1913 г. Но кой да се досети за това и кой да го направи? Явно „народната памет” е почивала тогава и се събужда, когато трябва някому. А когато зад тази памет стои един Централен Комитет, независимо от цвета му, тя е хем жива, хем много услужлива. Плочата в центъра на София, която е поредна гавра с паметта на Апостола и тържество на егоизма, доказва категорично това. Но в цялата тази работа има и нещо положително, което не може да се отрече по никакъв начин. След хиляда и повече години, когато бъдещите археолози започнат да разкопават центъра на днешна София, ще намерят категорично доказателство за това къде е погребан Васил Левски. И няма да са нужни 138 274 броя книги, за да убеждават българите в истинността на откритието, защото ще им бъде показана плочата, която „родолюбивите” техни предци, преди повече от хиляда години, са поставили на гроба на Големия Карловец. И тогава, естествено, няма да се размине без спор, в който основният въпрос ще бъде – колко души са погребани на това място, според този напълно „автентичен” паметник – един, двама или трима. Защото на плочата са изписани едно прозвище и две имена. Тежку на бъдещите изследователи, ако не се появи нов Хайтов! Общоизвестно е, че когато една лъжа се повтори сто пъти, тя става истина. А когато се повтори 138 274 пъти, тя става канонизирана истина! Какво ли би помислил за всичко това Апостола, ако ни гледаше сега от някъде? Навярно въпросителните след обръщението „Народе” биха били много повече от четири – най-малко, колкото тиража на горепосочените издания, а може би и отгоре.
проф. дин Иван Стоянов След Освобождението на България личности като Захари Стоянов, Иван Вазов, Стоян Заимов започват да възкресяват историята на близкото минало по един доста своеобразен начин. Той може да бъде представен най-синтезирано чрез думите на Клавдия Заимова – съпруга на Стоян Заимов. Като отбелязва, че особено чест гост в дома им в Плевен бил Никола Обретенов, с когото съпругът й обсъждал в продължителни разговори своите и неговите писания, посветени на предосвобожденската ни история, тя заявява: „Господата все още не са се намъдрували какво да се каже за миналото и какво не; как да се каже и въобще дали да се казва. Искат да оставят история, която да предизвиква само въодушевление в народа”. Искат и успяват! Защото се възприема една линия на „изследване” на близкото минало, която ще се задълбочава все повече и повече с напредването на времето и с отдалечаването на това минало. Ще се героизира до степен на екстаз не само това, за което пишат тримата, но ще се героизира и тяхното дело по разкриване на близката им история. Те са съвременници, те са свидетели, те са участници в описваните събития, те са съратници, те са били в пряк досег с героите си, те са тяхната жива проява – те казват истината такава, каквато са я видели и каквато е. Следователно, техните писания ще се превърнат в исторически извор от първостепенна важност за следващите изследователи, а това води до тиражиране на казаните от тях „истини” в неподозирани размери. Това с особена сила важи за писанията, посветени на Васил Иванов Кунчев - Левски - Апостола на българската свобода. Учудващо е, че тази линия на повествование се възприема и от професионалните историци. И ако за първите биографи на Карловеца това е разбираемо, за историка, ако той наистина е историк, е недопустимо. Романтичният подход налага неизлечим отпечатък върху по-голяма част от изследванията, посветени на Възраждането - този наистина значим дял от българската история. А за всички сериозни изследователи е пределно ясно, че там, където има романтизъм, отсъства науката история. Защото последната има задача не да разкрасява, не да героизира, а единствено да обяснява миналото, като се базира на автентични извори. И да обяснява това минало от позицията на времето, в което се случват тези събития. Подмяната на тези извори със спомените на преките участници в събитията и техните наследници унищожава истинската история. А само последната е тази, която се определя като учителка на народите. Но кой се учи от историята, ще възрази и попита читателят? И с право – от измислена история никой не се учи и не трябва да се учи, защото вместо полза, тя донася непоправими вреди. Измислената и героизираната история довежда до това, което днес е изстрадалата ни държава и още по-изстрадалия ни народ. Да се отрича истинският героизъм и постиженията на българите във времето на Възраждането, и не само в него, е също толкова вредно, колкото посоченото в предходния абзац. Сериозните изследователи на Левски създават задълбочени трудове върху живота и дейността му. Но краткият миг, наречен човешки живот, е крайно недостатъчен за истинско осветляване на историческото минало и поради тази причина предшествениците, отишли си от този свят, завещават на техните следовници сътвореното от тях, за да продължи неговото обогатяване и доразвитие. Продължаващите техния път имат задачата да не отстъпват от принципите на историзма. Защото очевидно е, че дори сериозни изследователи на Апостола се поддават в много случаи на спомени, особено когато първостепенният исторически извор отсъства. Безпомощността пък на набедени „изследователи” на делото и идеите на Левски ражда определения като „гениален”, „велик”, „загадка”, „най-голямата загадка”, „най-ясната загадка”, „демонът на империята” и какви ли не още от този род празни епитети и словосъчетания, който подход показва единствено ярко изразената недостатъчност в познанието за „изследвания” субект. През тази година, 2012-а, се навършват 175 години от рождението на Васил Левски и 139 години от неговата смърт. Това е достатъчно дълго време, което дава възможност на историците да излязат от коловоза, издълбан от Иван Вазов, Захари Стоянов и Стоян Заимов, а и от редица други „поборници”, коловоз, който има пагубно въздействие върху много поколения изследователи на миналото и който нерядко се среща и днес в исторически изследвания, а в популярната литература той ще си остане господстващ завинаги. Тя, тази литература, затова е и определена като популярна, което не означава, че вредата, която нанася, е по-малка. Тук ще бъде посочен само един пример - прословутата книга на Николай Хайтов за гроба на Васил Левски. Първото й издание е в тираж от 58 137 екземпляра. Второто издание е с тираж 80 137 броя. Всеки може да си обясни кой трябва да стои зад Хайтов през 1985 и 1987 г., за да издаде книга с общ тираж от двете издания 138 274 книжни тела за осем милионна България. Във всеки случай, това не е интелектът му. Че Хайтов е голям и много заслужил писател – спор няма. Че познава шибучицата и нейната роля – и това е вярно, но главозамаян от здравата опора – ама наистина здрава, която стои зад гърба му, забравя, че тази шибучица брули не само листата на непокорните дървета, за да ги подготви за зимата, а брули и онези, които прескачат през тарабата и навлизат в „чужда” територия, за да им подскаже, че всеки трябва да се занимава с това, което е по силите му. Е, ще каже читателят, резултатът е важен – в центъра на столицата преди броени дни се появи паметна плоча, която обяснява на минаващия българин, че, според „народната памет”, тук е погребан Васил Левски. И не само според „народната памет”, но и според „редица научни данни”. Тайният й подтекст е... „пътниче, спри...” и се поклони пред паметта на онзи, който открива и „народната памет”, и „редица научни данни” за препогребението на Васил Левски. Наистина човек трябва да има здрав гръб, за да прокара подобен фалшификат през 2012 г. Един намира този гръб през 1985 и 1987 година – в залеза на мръсното, страшното, човеконенавистническото тоталитарно време. Синовете, като истински деца на своя баща, намират този гръб в свободна и демократична България, строшила и отхвърлила оковите на комунизма. Оказва се, че в този случай народната поговорка „кръвта вода не става” има своето дълбоко основание. Да има да взема Любен Каравелов за недовършената си повест „Децата не приличат на бащите си”. Уж бил голям писател, народовед, модерен политик и не знам какво си... Цял председател на Българския революционен комитет в Букурещ, български Мацини, а не може да се досети за една простичка работа, че децата много приличат на бащите си – особено някои. Най-вероятно някой му е подсказал, все пак, тази „простичка истина” и поради това Копривщенецът не довършва повествованието! Казаното дотук налага основателния въпрос за това каква е разликата между Иван Вазов, Захари Стоянов, Стоян Заимов след Освобождението и Николай Хайтов в края на ХХ и началото на ХХІ век? Никаква, ще каже някой – все писатели! Измислят си история. Наистина никаква – все познатият коловоз. Но след като „народната памет” казва това, кой ще й се изпречи? А като се добавят и „редица научни данни”, върви се оправяй и оспорвай там ли е погребан или не Апостола. „Народна памет” е това, подкрепена от „нбуката”! И кой в случая ни я представя тази памет - наследниците на родопския познавач на мераците, ръководещи фондацията ”Николай Хайтов”. Нищо ново под слънцето. Също като дъщерята на онзи, дето уж препогребал с помощта на еди кой си Левски, но го казал „на смъртно легло” и наследниците, след повече от половин век от стореното, разкриват героизма на своите бащи. Бедна България! Всички се натискат и тичат презглава да влязат в историята ти! Нищо, че тези, дето се пишат за препогребвачи, не са и знаели кой е обесеният и кога е бил обесен. Или, ако са знаели случайно, са се скрили „вдън гори тилилейски”, само и само да останат на сухо. И са се „молили богу горещо” да не ги сполетява същата участ. Дори „изповедникът” – ученият поп Тодор, се сеща, макар и години след Освобождението, че също може да стане историческа личност и посочва „точната” дата на обесването - 26 февруари. Изповедта била тайнство! Тайнство, тайнство, ама едно е да си в историята, а съвсем друго е да гледаш отстрани. С тези спомени, дадени в „предсмъртния час” – „какви е чеда раждала...”, наследниците и техните бащи герои влизат в историята завинаги – независимо дали ще бъдат опровергавани и охулвани или ще бъдат героизирани и увековечени от „народната памет”. Зависи кой я произвежда и редактира! Тя, горката ни „народна памет”, ако някой не стои зад нея, хич я няма. Така жителите на Великото Търново и до днес не знаят къде се е намирала родната къща на Стефан Стамболов – ами като е живял преди хиляди години, кой му е крив? Историците и жителите на Карлово и до днес спорят за съдбата на Гина Кунчева и Петър Кунчев – майката и брата на Левски. А колко простичко би било, вместо да се ползва „народната памет”, да се попита за тази съдба Яна – сестрата на Апостола, която живее до 1913 г. Но кой да се досети за това и кой да го направи? Явно „народната памет” е почивала тогава и се събужда, когато трябва някому. А когато зад тази памет стои един Централен Комитет, независимо от цвета му, тя е хем жива, хем много услужлива. Плочата в центъра на София, която е поредна гавра с паметта на Апостола и тържество на егоизма, доказва категорично това. Но в цялата тази работа има и нещо положително, което не може да се отрече по никакъв начин. След хиляда и повече години, когато бъдещите археолози започнат да разкопават центъра на днешна София, ще намерят категорично доказателство за това къде е погребан Васил Левски. И няма да са нужни 138 274 броя книги, за да убеждават българите в истинността на откритието, защото ще им бъде показана плочата, която „родолюбивите” техни предци, преди повече от хиляда години, са поставили на гроба на Големия Карловец. И тогава, естествено, няма да се размине без спор, в който основният въпрос ще бъде – колко души са погребани на това място, според този напълно „автентичен” паметник – един, двама или трима. Защото на плочата са изписани едно прозвище и две имена. Тежку на бъдещите изследователи, ако не се появи нов Хайтов! Общоизвестно е, че когато една лъжа се повтори сто пъти, тя става истина. А когато се повтори 138 274 пъти, тя става канонизирана истина! Какво ли би помислил за всичко това Апостола, ако ни гледаше сега от някъде? Навярно въпросителните след обръщението „Народе” биха били много повече от четири – най-малко, колкото тиража на горепосочените издания, а може би и отгоре.
Честит Трети март, българи! Дондуковата ...
© За костите, паметникът и вината на бъл...
© Хибридната война в blog.bg
© За костите, паметникът и вината на бъл...
© Хибридната война в blog.bg
Какво крият русофобите: националният пре...
dobrodan, Вие ме обиждате!! :-):-)
Изкуството да бъда твоя
dobrodan, Вие ме обиждате!! :-):-)
Изкуството да бъда твоя
Следващ постинг
Предишен постинг
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
