Блогът на PVDaskalov :: По повод на една публикация за Гроба на Левски

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

25.09.2012 11:24 - По повод на една публикация за Гроба на Левски

Автор: pvdaskalov Категория: История

Прочетен: 1599 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 29.07.2013 18:15

Кой печели от барикадите срещу научната мисъл? Намирам за правилно премахването на преградата, която възпираше досега мненията на различни специалисти, желаещи да се намесят в спора за гроба на Левски, но за съжаление тези, които са подготвени да участват професионално в дискусията, са твърде малко. Повечето от кандидатите повтарят стари тези и обосновки, т.е. не предлагат нищо ново, което да разплете Гордиевия възел: е ли гробът на Левски в софийската църква „Св. Петка Самарджийска” или не. Темата се разводнява и основният проблем остава почти недокоснат. Такъв един подход води до нескончаеми диспути, които раздвижват съвсем повърхностно общественото съзнание. Ще припомня, че решенията на БАН (1986) и СОС (2011) за поставяне на паметна плоча се основават на откритите до февруари 1986 г. архивни документи за разкопките в църквата „Св. Петка Самарджийска”. Те бяха достатъчни от научна гледна точка да препотвърдят изводите, че некрополът под нея е по-стар и не може да бъде обвързан със събития от втората половина на ХIХ век, но не и за мастития писател, който искаше 30 години след разкопките да види и пипне с ръка намерените там полуизгнили скелети. През 1988 г. той предизвика проверка по случая от органите на КДНК (Комитет за държавен и народен контрол) и публикува само онези резултати от нея, които не бяха в решаващо противоречие с тезата му за препогребването на Васил Левски в споменатата църква. Част от намерените негативи и контактни копия, считани по време на дискусията в БАН за безвъзвратно загубени, останаха неизвестни за широката публика. Мой доклад във връзка с тях (вх. № 620/15.06.89) бе адресиран до директора на АИМ, с копие до КДНК, но по непонятни причини остана без последствия. Ръководството на АИМ предпочете да върне заетите със случая свои служители към нормален режим на работа, а това даде възможност на Николай Хайтов да коментира някои пропуски по съхраняването на документацията и находките от разкопките в църквата, но не и да се докосне до уличаващите го в груба грешка архивни снимкови материали. Едва в последните му две книги – 2002 (с. 170) и 2004 (с. 127) – се появи само един разобличаващ тезата му кадър (фиг. 19-Б), но хитроумно обрязан, завъртян на 180° и коментиран по най-невероятния начин. Сенките, хвърлени от речните камъни на античната стена под южната дъга на апсидния зид представлявали, според писателя, дупки от дървен покров над скелет № 79. Според криминалната му терминология това бил „Обезглавеният”, а според „вещата” идентификация на Георги Тахов – овчаринът Гьоре от Владая, възприета от Николай Хайтов с възторг и преповтаряна от него многократно. След тези предварителни бележки ще приведа пример с публикацията на проф. д-р Стоил Миховски във в. ДУМА от 1 март 2012, бр. 51, с. 21, озаглавена „За новата паметна плоча на Левски”. Маршрутът на едно шествие в София – се разказва в нея, – проведено на 18 май 1888 г. и описано от Захари Стоянов, е следният: църквата „Св. Крал”, където била изнесена панахида за „приснопаметния (незабравим, непрежалим – бел П. В.) български патриот Хр. Ботев” → гроба на Левски с „прочувствени речи за славните подвиги на народните труженици” → двореца, за да се поднесат „поздрави (за) господаря с тезоименния му ден” (вероятно се има предвид княз Фердинанд). Изводът, който прави уважаваният професор по математика, че гробът на Левски се е намирал между църквата и двореца, е погрешен. Не е задължително той да е именно между споменатите точки – „Св. Крал” и двореца. Той може да е бил при днешното Министерство на земеделието, може да се има предвид и строящия се паметник на Левски, официално открит едва на 22 октомври 1895 година. В математиката освен интерполация има и екстраполация, макар и по-неточна като метод, нали? Маршрутът не се определя от последователността на обектите по едно направление, а по тяхната значимост за събралото се множество от български патриоти: Бог, Ботев, Левски, княза-господар! Излишно е да обсъждаме докъде е стигнал строежът на паметника „10 години след Освобождението” и дали той е възприеман от гражданите на София като негов гроб. Споменът, останал у тях, че паметникът е построен на няколко крачки от бесилката, в нейната зловеща сянка, а не сред „позорните” гробища, е по-страшен и поради това по-незаличим. В кратката си публикация проф. Миховски задава въпроса: „... как на стотина метра от двореца на монарха ще му пазят гроба?” (на Апостола, който е ратувал за „чиста и свята република”). И продължава с разсъжденията си, че по-късно се появяват „атеисти, марксисти и сталинисти. Така работата съвсем се обърква и днес сме на етапа да се счита за „измама” полагането на цвете пред една плоча с името на Апостола”. Уважаемият професор не отчита факта, че на плочата има надпис с неверни твърдения. Да положиш цветя на неговия грандиозен паметник е едно, да запалиш свещица в която и да е църква по света в негова памет – също, но съвсем друго е да сториш това върху една плоча – гавра с историко-археологическата наука. Гробът на Апостола може да се търси навсякъде, но не и в „Св. Петка Самарджийска”, тъй като „народното предание” е проверено и отхвърлено както от историческа, така и от археологическа гледна точка като недостоверно. За да стане по-ясно на професора къде е „ябълката на раздора”, ще му припомня нещичко от историята на математическата константа, наречена Лудолфово число. В древния Вавилон то е приемано за кръгло 3, в Египет – 4(⁸/₉)², в Древна Гърция – ²²/₇, в Индия – корен квадратен от 10, в Китай – ³⁵⁵/₁₁₃ – точност, достатъчна за изчисляване едва ли не на спътникови орбити. Числото π е изписано до 35-ия знак върху надгробната плоча на Лудолф фон Цойлен (1540-1610) в Лайден, защото немският математик е успял да стигне дотам в изчисленията си. Нямаше ли да бъде кощунство, ако върху гроба му се мъдреше някоя от примитивните стойности на π, например 3? Като споменахме числото 3, да обърнем внимание на трите кръста, издялани в подножието на лъскавата черна плоча до олтарния зид на църквата. Това не е обикновена декорация, а материализираното лъжливо твърдение на Хайтов-старши, че броят на гробовете в пространството под олтара се знаел и бил увековечен с три надгробни кръста – за Гьоре от Владая, Васил Левски и главата на Бенковски. Но сметките нещо се объркаха тия дни, защото Хайтов-младши – АНХ – намъкна в това революционно гробище и костите на многозаслужилия за провала на революционното дело Димитър Общи. И така, три кръста, четири гроба (Четвъртият е открит от археолозите точно под мергел-блока с размери 70/70/45 см, служил за основа на олтарната трапеза.) Арх. Сава Бобчев, отговарящ за техническата документация на разкопките през 1956 г., е нарисувал в една от скиците си (Сборник на БАН 1988: с. 75) четири кръста, а в друг (с. 68) номерацията на надгробните плочи сред късния каменен под на олтара е стигнала изрично до римското VI. „Да, не е доказано категорично, че това е станало точно в олтара на „Света Петка Самарджийска”, защото истинските доказателства вероятно умишлено са унищожени. Поради това на плочата е написано „... според народната памет и редица научни данни...” Един подобен аргумент е посочената дописка на Захари Стоянов”, завършва професорът, но не разбира ли той, че изразът „вероятно умишлено” е светотатство с плеадата български археолози, отдали своите сили за възкресяване на историята, бита и културата на народите, живели по нашите земи. „Пише каквото пише Овчаров и все гледа да ме изобличи в „ругаене” на „представителите на науката и самата наука”... Едно само той не разбра, че археологическата и историческата наука у нас не може да се персонифицират нито с Овчаров, нито с Джингов, Вълев или Станилов и с техните недомислия, грехове и грешки”. [Хайтов 1997: 273-274] Нашите „недомислия, грехове и грешки” се изразяват в това, че с методите на различни научни дисциплини потвърдихме изводите от 1956 г., а именно – скелет 95 е по-стар от църквата. Тези наши изводи, естествено, Хайтов не хареса и оспори. Всички представители на хуманитарните науки, които ги подкрепиха с изказвания или самостоятелни публикации, обвини в колегиална солидарност, подигра в невежество и едва ли не анатемоса. (За богатия арсенал от невероятни квалификации, патент на родопския властелин, вж. „Маршът на измамниците”, в. ДУМА от 23. II. 2012, с. 11 или duma.bg/duma/node/27406.) Оспорва той и заключението на проф. Димитър Овчаров, че археологическата наука е обругана. Та нима е лъжа? Кому принадлежи следното признание: „15 септември 1984 г., Яврово Сега се връщам в София да досъбера нови снимки, факти и пр. която (тази бъдеща книжка) мисля да озаглавя „Гробът на Левски”. То би могло да бъде „гробът на българската археологическа наука”, но ах, защо човек не може да назовава нещата в печата с истинските им имена...!” (Хайтов 1997: с. 186)? Професор Миховски, благодарете, че на времето Хайтов не се зае и с вас – математиците. Неговото обвинение щеше да бъде обосновано, да речем, приблизително така: Щом математиката е вече с 250-300 години пред останалите науки, защо се харчат народни пари за нейното развитие?! Тогава нямаше, волно или неволно, да заставате от другата страна на барикадата...

Нагоре